Бялото като сняг лице на Аяс изведнъж почервеня. "Какво си мислиш – че ще преглътна тази обида само защото известно време си бил велик везир при султан Мехмед!?" – рече си пашата, но не даде израз на гнева си. Впери поглед в стената и отвърна:
– Прошепнах само, че докато ние тук си говорим, може да влезе падишахът. И не съм си мънкал под носа. Но както и да е, относно пратеника при Джем мога да кажа, че вече има отговор.
Сред везирите, които бяха коленичили в очакване на Баязид, се понесе шепот:
– Има вест от Джем?
Коджа Давуд паша веднага попита:
– Е, какво е казал принцът? Дано султанският пратеник да се е върнал с добра вест.
"Лицемери! – ядоса се Аяс паша. – Всички са шпиони на Джем! Когато говорят за падишаха, думите им засядат на гърлото, но щом споменат принца, очите им веднага грейват. Какъв принц е Джем? Та той е един опасен метежник!"
Пашата се ужасяваше, че скоро главите на всички им ще хвръкнат. Пристъпи веднъждваж и отвърна:
– Пратеникът на падишаха не се върна. Джем дори не го е изслушал. Убили са нещастника.
Везирите замръзнаха от ужас. Положението всячески се влошаваше. След убийството на пратеника нямаше надежда за скорошно помирение между братята. Принц Джем бе подпалил фитила.
Щом зърна посърналите лица на Коджа Давуд паша и Исхак паша, Аяс паша доволно каза:
– Метежник! Вече няма какво да спре султана да приложи новия закон за реда и мира в държавата
– Аяс – прекъсна го Коджа Давуд паша, – не си ти човекът, който решава тези работи. Не е редно да говориш така, особено в този труден за османската държава момент. Джем е наследник на покойния султан Мехмед. Трябва да го уважаваш.
Аяс приближи Давуд заплашително. Двамата се гледаха така, сякаш току ще се сбият. Все пак Аяс се вразуми и отстъпи назад:
– Добре! Само заради теб ще го наричам принца метежник.
Спорът между везирите със сигурност щеше да загрубее, ако в този момент лакеят на вратата не бе обявил:
– Негово Величество султан Баязид хан!
Баязид влезе с широки крачки през вратата. Въобще не погледна коленичилите везири. В ръката си държеше книга. Постави я върху раклата. Седна върху ниското кресло. Подпря ръка върху едното си коляно. Известно време прибутваше с палец зърната на кехлибарената си броеница.
Чат!
Чат!
Чат! ...
Внезапно хвърли остър поглед към везирите и попита:
– Къде е Гедик?
Дебелите му устни помръднаха нервно. Пашите помислиха, че султанът ще каже още нещо, но той замълча.
Отброи още три мъниста от броеницата си.
Чат!
Чат!
Чат!
– Значи още не се е върнал… Нима не е получил заповедта ми? Или е толкова трудно да се върне от Отранто?
Исхак паша излезе една крачка напред.
– Повелителю, по заповед на баща ви Гедик, вашият слуга, в края на април бе тръгнал с войниците на север от Отранто.
Пашата спря и се изкашля. Коджа Давуд паша се опита да вземе думата, но Исхак не му даде възможност.
– Османските войски бяха поели към Рим – продължи той с равномерен тон. – Когато Гедик получил новата заповед, веднага спрял действията си. Оставил е една шепа войници в Отранто, останалите са се качили на корабите в най-близкото пристанище.
Баязид изгледа пашата. Той бе останал без дъх след дългото обяснение. Коджа Давуд паша реши да се възползва от това и вметна:
– Гедик паша ще се появи съвсем скоро, султане.
Падишахът размаха броеницата си. Отново безмълвно размърда устни. Най-накрая продума:
– Похвално! Я, колко защитници имал нашият Гедик паша в Дивана!
Везирите се спогледаха. Думите на султана ги разтревожиха. Нима Гедик се нуждаеше от защитници? Защо?
Исхак паша се извърна леко към Аяс. Потръпна от ужас, когато видя блясъка в очите му. "Ето каква била причината! – помисли си той, докато отново се обръщаше към падишаха. – Значи, освен майка си Гюлбахар, Баязид слуша и този нещастник."
Внезапно султанът се протегна към раклата. Взе книгата, която бе оставил преди малко там. Отвори на предварително отбелязаната страница.
– Аллах ми е свидетел, че до този момент не съм му мислил злото. Млад е. Буен е. В гнева си човек може да сбърка. Макар да знаех, че преди време е постъпил така детински и с баща ми, бях убеден, че дяволът го е подучил. Мислех, че като възмъжее, ще осъзнае грешката си.
Баязид вдигна глава и погледна към везирите.
– Щом Аллах ми е свидетел, нима служителите ми няма да станат също мои свидетели? Защо мълчите, аги?
Давуд веднага пристъпи напред.
– И Аллах, и служителите ви са ваши свидетели, повелителю.