Вече пети ден Джем яздеше начело на войската под развяващите се знамена и тугове, рамо до рамо с войниците. Зад него през долини и гори се извиваше дълга върволица. Най-отзад бавно се поклащаха каретите на жените. Майка му и Нада настояха да го придружат и тъй като не искаше да губи време в спорове, принцът се съгласи. Синът му Огуз остана в Караман с бавачката си. Щеше да ги последва, след като войската пристигне в Бурса.
Джем бе разпоредил да приготвят една кола и за Феримах. Момичето обаче изведнъж изчезна, докато се стягаха за път в двора на двореца в Караман. Принцът реши, че тя не желае да го последва в битката му на живот и смърт. Явно го бе изоставила. "Тя е обикновена слугиня. Защо тогава отсъствието ѝ ме безпокои така?" – чудеше се Джем, но не можеше да намери отговор.
"Може би Феримах е чакала първата удобна възможност да избяга – размишляваше принцът. – А толкова години показваше единствено приятелство, привързаност и вярност. Нима виковете ѝ "Да живее султан Джем!" бяха само за заблуда?"
Тази мисъл натъжи принца, въпреки шепота на вътрешния му глас: "Защо да те следва? Тя има своя съдба, своя пътека в живота".
Това бе вярно и въпреки това Джем имаше чувството, че в душата му зейва дълбока пропаст. Дори когато вече бе поставил крака в стремената, напълно готов за път, продължаваше да я търси с поглед. Макар и гордо изправен на гърба на коня, принцът се почувства смазан под бремето на самотата. Пред двора в две редици се бяха строили хиляди хора, готови да го последват в смъртоносната битка.
Всички бяха там.
Всички го гледаха.
Само нея я нямаше.
Войниците очакваха от Джем да ги приветства и да повдигне бойния им дух.
А принцът се чувстваше като прекършена стрела, докато галеше гривата на коня си. "Едната част на стрелата е тук, върху гърба на жребеца, но другата търси Феримах" – каза си Джем.
След пет дни бавно придвижване под прежурящото майско слънце все още не бяха срещнали вражеска войска.
Джем се опитваше да забрави онази сутрин, в която търсеше с поглед Феримах. Не се получаваше. Спомни си отново онова тръпчиво усещане – като да си изоставен.
Изтерзан от тъжните размисли и душевни терзания, Джем бе излетял като стрела от портите на крепостта. И тогава я бе съзрял!
Феримах стоеше в началото на войнишката редица, възседнала бял кон, който нетърпеливо риеше земята с копита и цвилеше.
Обзет от радост, Джем се удиви: "Къде ли се е научило да язди така това момиче?" Феримах приличаше на истински боец, пришпорвал коня в не една битка.
Облеклото ѝ също бе войнишко. Макар косите ѝ да бяха увити със син и бял тюл, дрехите по нищо не издаваха, че под тях се крие жена. Стойката и майсторството, с което удържаше коня, подсказваха, че Феримах не отстъпва на другите войници.
Жребецът се изправяше на задните си крака и подскачаше, но момичето дори за момент не загуби равновесие.
Сърцето на Джем затуптя от щастие. "Защо не пришпорва коня?" – зачуди се той. После внезапно се сети каква е причината. Феримах чакаше него. Очакваше Джем да застане начело на войската.
– Хайде, храбреци! Да вървим, смелчаци! Ако загинем, райските порти ще се отворят за нас!
Сред поздравителни възгласи Джем профуча пред белия кон на Феримах и вдигна облак прах.
Вече не се чувстваше като пречупена стрела.
Ето, пети ден Феримах яздеше неотлъчно зад него от лявата му страна. Ако се обърнеше и погледнеше назад през рамо, Джем можеше да види как вятърът развяваше синьо-белия тюлен шал, с който момичето бе увило косите си.
Джем бе готов да язди денонощно.
Феримах – също.
И двамата не ги ловеше сън.
Ако не спираха през нощта, щяха да стигнат до Бурса много по-бързо.
Дервишът Руми обаче прошепна в ухото на принца:
– Не е препоръчително! Уморените войници не могат да воюват.
Прав беше. Джем не трябваше да позволява на нетърпението и чувствата да надделеят над здравия разум.