Вече се здрачаваше, когато принцът вдигна ръка и извика:
– Стооой!
Не устроиха лагер, нито разпънаха шатри. Дори огън не запалиха. Прикриха колите на защитено място. Четири хиляди души и още толкова коне налягаха по земята и задрямаха, готови да скочат всеки момент, ако се наложи. Нощната тъма погълна бунтовническата армия на Джем.
Феримах не лягаше да спи в кола, а се свиваше под каретата на Чичек хатун направо върху голата земя.
Както и предишните нощи, тази вечер Джем разговаря до късно със субашията Иваз ага, бея на Ългън Алеатин и Емир Джанполат от рода Исфендяроглу, когото баща му бе изпратил в Карахисар миналата година. Обсъждаха развоя на събитията. Опитваха се да отгатнат защо войската на Баязид все още не е излязла насреща им.
– Ще се покаже – заяви Джанполат. – Рано или късно ще се покаже. Може би ни чака да тръгнем, за да ни ни обгради на някое подходящо място.
Ако беше така, съгледвачите трябваше да са забелязали вражеската войска.
– Дали да не подремнем? – предложи Иваз ага. – Имам странното усещане, че утре слънцето отново ще изгрее за нас.
Дали наистина щяха да видят нов бял ден? Или призори вече щяха да са мъртви?
Нямаха друг изход, освен да чакат. Ако армията на Баязид не ги пресрещнеше някъде, то утре привечер трябваше да пристигнат в Бурса.
Джем се изправи умислен и се отдалечи в тъмнината. Облегна се на една скала и се втренчи в мрака.
Не му се лягаше. Щом затвореше очи, пред него изникваха образите на Къзълкая и белобрадия дервиш. Старецът сякаш се опитваше да му каже нещо, но Джем не го чуваше. Бе изтрил от съзнанието си думите на дервиша. Безсмислено бе да си припомня съветите му. Нямаше връщане назад от пътя, по който бе тръгнал.
Когато в ранния следобед на превалящия ден пред тях изникнаха острите скали на Сивриджехисар, войниците, които познаваха пътя, се зарадваха: "Зад тях е Бурса. Почти стигнахме!"
"Щом сме толкова близо – разсъждаваше Джем, – то къде е Баязид?" Щеше да е истинско чудо, ако брат му го оставеше да стигне безпрепятствено до Бурса. Може би бе разположил войниците си в хилядите кухини и пещери в скалите сред високите зъбери.
"Къде си, брате? – мислено се обърна Джем към Баязид. – Щом твърдиш, че ти си законният падишах и че бащиният трон е твой, нима не знаеш, че по-малкият ти брат ще излезе насреща ти, за да се бори за престола?"
Ослуша се. Наоколо не се чуваха само крясъците на нощните птици.
Нещо не беше наред. Тази тишина бе неестествена. Съгледвачите му бяха тръгнали на запад, северозапад и югозапад.
Бе преценил, че не е необходимо да изпрати хора на изток. Внезапно принцът подскочи като ужилен.
Току-що бе осъзнал огромната си грешка. Та брат му бе санджакбей на Амасия! Баязид можеше да го нападне в гръб от изток, докато той се надява да стигне безпрепятствено до Бурса. Щеше да го удари точно в подножието на непристъпния Сивриджехисар.
"Господи! – сепна се Джем. – Попаднахме в капан. Тук ще ни притиснат."
Пред него се извисяваше планина, а зад него сигурно приближаваше огромна войска. Как щяха да се справят неговите четири хиляди неопитни доброволци с многобройната, калена в битки османска армия?
Принцът не изключваше и друга възможност, която го безпокоеше не по-малко. Ако Баязид не го нападне в гръб, тогава много вероятно бе да му готви засада от другата страна на Сивриджехисар. При този вариант опасността бе не по-малка. Щяха да попаднат в капан в тясната долина под върха. Войската на Баязид щеше да обгради бойците му и да ги унищожи. Всички щяха да паднат под ножа.
Джем осъзна, че е избрал грешен път. Трябваше да заобиколят от юг или от север. Въобще не трябваше да са тук сега. Хрумна му, че трябва да отдалечи хората си час по-скоро от това място.
Бързо се отказа. Ако вече са на прицел, беше късно да се оттеглят. Пък и къде ли можеше да избягат? А и защо да бягат? През целия ден, докато яздеше коня си, Джем постоянно се обръщаше, за да огледа следващата го върволица от хора. Той бе избрал да се бие до смърт с надеждата да спечели трона. А тези мъже? Те за какво щяха да загинат?
Нямаше отговор на този въпрос. Власт, могъщество, сила… Джем бе направил своя избор, а тези хора щяха да загубят живота си заради него. За да стане той султан, за да бъде той победител.
Не подхождаше на сина на султан Мехмед Завоевателя да избяга и да обрече толкова мъже на смърт. Тогава никой не би му повярвал, никой не би го нарекъл "падишах".
"По-добре да умра на бойното поле като герой, вместо да пъхна врата си в примката на палача" – каза си Джем.