Щом видя, че пашата не знае какво да каже, агата на еничарите продължи:
– Всичко свърши. Опасно е да оставаме повече тук. Може да ви убият или пленят.
"Ех, по-добре да ме бяха пленили!" – помисли си Аяс.
– Да вървим! – настоя еничарят.
Даде знак на двамата коняри, които стояха зад шатрата, и тръгна към тях, без да чака пашата. Тъкмо бе възседнал животното, когато чу гласа на Аяс зад гърба си:
– Идвам!
На зазоряване битката приключи.
Джем разпореди да претърсят навсякъде за Аяс паша. Тялото му не беше сред тези на загиналите. Един от пленниците се пошегува:
– Никой не може да го настигне. Така пришпори коня си, че сигурно вече е стигнал в столицата и целува краката на падишаха.
И победители, и победени се разсмяха.
Скоро всички се завърнаха към мястото, където ги очакваха Чичек хатун и Нада в каретите си. Чичек не можа да сдържи сълзите си, когато чу как по цялото поле се разнасят викове: "Да живее султан Джем!"
Синът ѝ бе победил войската, която брат му бе изпратил срещу тях.
След този разгром никой нямаше да възприема Баязид като падишах.
Истинският владетел беше Джем.
Син на султан Мехмед Завоевателя, потомък на султан Мурад.
Той щеше да бъде новият османски предводител, който ще постави слънцето до полумесеца.
– Синко мой! – мълвеше шепнешком Чичек хатун. – Моят падишах! Моят султан!
Не можеше да повярва, че нарича наследника си падишах и султан. Мечтата ѝ се бе сбъднала.
Гордо вдигна глава. Впери поглед в сина си, когото войниците буйно поздравяваха.
"Боже – помисли си Чичек, – пази го от зли очи! Колко е висок! Още малко и ще достигне с глава облаците!"
Нада вече се смяташе за съпруга на султана. Не спираше да си шепне: "Аз съм Нада султан!" Лицето ѝ грееше от щастие. Хрумна ѝ, че трябва да си измисли някакво османско име. Например Надиде султан. При тази мисъл се усмихна още повече.
Обърна се към Чичек хатун, която тъкмо махаше на Джем с ръка и викаше: "Да живее падишахът!".
Нада сбърчи вежди:
– Какво търси онази слугиня до султана?
Чичек не ѝ обърна внимание.
Нада скочи от каретата. Тръгна към Джем с решителна крачка. Макар да бе усмихната, в очите ѝ се четеше злоба.
– Разреши ми да бъда първата, която ще поздрави новия падишах – извика развълнувано тя и сведе глава към крака на Джем в стремето.
Той ѝ се усмихна от седлото.
– О! Феримах вече свърши тази работа!
В следващия момент съзря изпепеляващата омраза в погледа на Нада и побърза да добави:
– Но ти можеш да се считаш за първа. В крайна сметка, какво значение има кой е бил пръв?
Очевидно за Нада беше от огромно значение коя е била първа. "Не трябва да подминавам с лека ръка неприязънта на Нада към Феримах" – помисли си Джем. В следващия миг обаче еуфорията от победата отново го погълна и той подкара коня си към една група войници.
"Трябва да разкарам тази вещица! – взе решение Нада. – Час по скоро! Вече съм жена на султана! Заповедта ми има силата на ферман." Огледа се ядосано за Феримах. Момичето обаче не беше наоколо.
Един конник изкачваше в галоп отсрещния хълм. Шалът на синьо-белия му тюрбан се развяваше зад него като знаме.
Феримах!
Когато достигна върха на хълма, конят изцвили. Изправи се на задните си крака и размаха предните си копита във въздуха. Феримах стоеше като закована на седлото. Размаха дясната си ръка. Образът на слугинята върху коня се запечата в съзнанието на Нада. Сякаш виждаше пред себе си неподвижна статуя, която подканва султана и войниците да побързат към Бурса.
– Към Бурса!
Нада се сепна. Джем бе изкрещял.
Размахваше меча си. Зад него плющяха развяващите се на вятъра знамена и тугове и сякаш го поздравяваха за победата.
– Нашите прадеди ни очакват – обърна се Джем към бойците си. – По-бързо да стигнем до Бурса и да известим за победата си.
Ето че най-после пред очите им изникнаха заснежените била на Улудаг.
Пришпориха конете. Напредваха бързо сред облак прах, вдиган от хилядите конски подкови, които трополяха по меката земя.
Джем бе развълнуван. От една страна, се чувстваше опиянен от победата, но от друга, главата му се пръскаше от тревожни мисли: "Не се ли радвам твърде прибързано?". Дали тази победа щеше да го отведе до престола? Нима вече бе падишах, както го провъзгласяваха войниците му? Баязид едва ли щеше да зареже трона и короната и да си иде тихо и кротко. Вероятно тази битка бе само началото на една дълга, продължителна борба.