Гедик паша бе един от пълководците с най-добра репутация сред войниците. Беше си спечелил слава по време на битките на османската флота в Адриатическо море. Наричаха султан Мехмед Завоевателя на Константинопол, а Гедик паша вече бе известен като покорителя на Отранто.
Джем огледа разтревожените лица на мъжете, които се бяха събрали в стаята му. Направи усилие да се усмихне.
– Явно брат ми доста се е стреснал. Изпратил ми е истински завоевател!
Няколко души измърмориха по нещо, но никой не се разсмя.
Внезапно Джем си спомни какво съобщение му бе изпратил Баязид по хала султан: "Ако се откажеш от властта, няма защо да се страхуваш за главата си. Можеш да си живееш тихо и кротко". Думите му не бяха ли клетва, че ще забрави сблъсъка на полето край Бурса? Нима не бяха обещание, че няма да прилага братоубийствения закон и ще позволи на Джем да живее? Значи толкова държеше на думата си на падишах! Престъпи клетвата си.
Вече нямаше връщане назад. Стрелата бе изстреляна от лъка. Щеше да остане само един. Светът беше тесен за двама.
– Уважението ми към Гедик паша е безгранично – въздъхна Джем. – Не исках да вадя меча си срещу такъв велик завоевател. Но брат ми не ми оставя друг изход. Казах му да се откаже от престола – не ме послуша. Изпратих леля да му предложи да си поделим османските земи, без да проливаме братска кръв, а той ми отвърна: "Владетелите нямат роднини".
Джем замълча. Престори се на замислен. Всъщност не можеше да се концентрира. През главата му прехвърчаха хиляди мисли, но не можеше да задържи нито една от тях.
"Къде си, Руми? – попита мислено Джем. – Толкова се нуждая от теб в този момент. Заради страстта ми към властта рижият вълк се върна. Вече не мога да го контролирам. Подлудява ме. Помогни ми, Руми, помогни! Опъни лъка си като Кюл Тегин, като Текин Алп и Осман гази и ме научи как да постъпя. Убий вълка в мен, Руми!"
Дервишът обаче нямаше да се върне.
Рижият вълк се бе разлудял.
Нищо не можеше да го спре. Вече бе твърде късно.
Джем усещаше звяра във всяка фибра на тялото си. Във вените му вероятно течеше вълча кръв. "Щом е така – реши той, – нека мечът отсъди."
Джем изтри от съзнанието си призрака на Руми. Сега не беше време за равносметки. Моментът бе съдбовен. Погледна крадешком към мъжете, които очакваха заповедта му. Лицата им бяха напрегнати и тревожни.
Всички бяха наясно, че няма да е лесно да победят армия начело с Гедик Ахмед паша. Още повече, когато пашата предвождаше войска, петкратно по-голяма от тяхната.
В съзнанието на Джем отекна вълчи вой. Стана рязко.
– Щом владетелите нямат роднини, и аз прекъсвам всички роднински връзки!
Трите жени останаха заедно.
Чичек хатун се взираше през прозореца, скръстила нозе върху високото канапе, макар да нямаше нищо за гледане.
Не спираше да мисли за сина си.
Нада крачеше от единия край на стаята до другия с ръце на кръста. Беше напрегната, разтревожена и умислена.
И тя мислеше за бащата на сина си, за своя мъж, който от двадесет дни бе станал падишах.
В утробата ѝ растеше второ дете.
Нада сподели с Джем, че отново е бременна, в деня, в който той се обяви за падишах.
– Господарю, престолонаследникът скоро ще се сдобие с братче или сестриче.
В същия ден Огуз хан бе поел от Караман към Бурса. Него въобще не го бе грижа, че вече е султански наследник или че скоро ще става батко. Веднага щом пристигна, се откопчи от бавачките и започна да тича.
Феримах бе ядосана. Дъвчеше устните си от ярост.
Причината за гнева ѝ бе не толкова новата бременност на Нада, колкото постъпката на Огнения принц.
"По дяволите! – не спираше да си повтаря Феримах, като дори споменът за усмивката на Джем не успяваше да потуши яростта ѝ. – Как можа да ми причини това? Бях дала клетва, че няма да оставя любимия си да воюва сам. И ето че за втори път в живота си съм принудена да наруша обета си."
Пред очите на момичето отново и отново изникваше случката на двора преди няколко часа.
Спомняше си как още щом чу виковете, разбра, че Джем съвсем е полудял. А си мислеше, че този път най-после ще се спре. Ще приеме условията на Баязид и няма да се изправя срещу толкова голяма войска.
"Тронът е за теб, но животът си е мой!" – трябваше да каже Джем.
Той обаче послуша рижия вълк. Реши да воюва с брат си.
Щом чу решението на господаря си, Феримах веднага скочи на крака. Започна да търси синьо-белия си тюлен шал, сякаш нямаше по-спешна работа. В бързината не успя да го открие.
Когато най-после изхвръкна навън, там цареше извънредно оживление. Конете цвилеха и подскачаха, войниците тичаха, командирите раздаваха заповеди: