Когато забеляза, че придворните дами на Чичек хатун гледат с широко отворени очи, без да предприемат каквото и да било, Нада тропна с крак:
– Не ме ли чухте? Веднага изхвърлете тази слугиня навън! Тази безсрамница!
Едно-две от момичетата се изправиха и тръгнаха към Феримах, но Чичек хатун им направи знак да спрат.
Нада обаче нямаше намерение да се откаже.
– Слушайте ѝ глупостите! Планината щяла да потече! – замълча за момент, но после добави подигравателно: – Ами да, разбира се! Но не планината. Войската на моя султан ще потече към столицата, когато той победи Баязид.
Феримах не погледна към Нада нито за миг. Не откъсваше очи от Чичек хатун.
– Трябва да сме предпазливи. Да го убедим да се спасява. Трябва да бягаме.
– Да бягаме? – Погледът на Чичек помръкна.
Нада се разгневи още повече.
– Не я слушайте, майко! Тази… шпионка. Предателка! Тя служи на Баязид. Първо подбуждаше султана да се обяви за падишах, а сега смята, че тронът трябва да остане за Баязид.
– Нада! – сряза я ясно и отсечено Чичек.
Зачервеното лице на Нада изведнъж пребледня. Никой не я наричаше Надиде султан, въпреки че тя постоянно настояваше за това. Чичек хатун се отнасяше към нея както преди.
Майката на Джем изгледа Нада строго.
– Може би е права. Трябва да сме подготвени.
– Проклета кучка! – хвърли се сръбкинята към Феримах.
Чичек хатун ѝ препречи пътя.
– Не ми минават тези номера! – крещеше Нада, докато размахваше безпомощно ръце. – Майко, не я слушайте! Султанът… бащата на сина ми… султан Джем… Той е падишахът. Няма да остави трона и да побегне. А тази… тази Сръбкинята заекваше от яд и не можа да довърши изречението си. Закри лицето си с ръце и избухна в сълзи.
– Майко, майко… – зарида тя. – Не позволявайте това да се случи! Моят падишах няма да избяга.
Чичек хатун прегърна Нада, за да я успокои, но в същото време отправи поглед към Феримах.
– Лесно е да се каже, но е трудно да се направи. В джамията отслужиха специална служба в чест на сина ми. Той раздаде монети на бедните. Знаеш ли какво означава това? От принц Джем той стана султан Джем. Хиляди хора му се поклониха и го признаха за свой владетел. Какъв падишах ще бъде онзи, който само след двайсетдневно властване зареже трона и короната и побегне?
– Точно така – промълви Феримах от ъгъла, в който се бе свила. – И аз това казвам. Именно защото е падишах, трябва да бяга. Ако не избяга, ще го убият. А какъв падишах може да бъде един мъртвец? Но ако избяга, може да настоява за правата си от друго място. Да се подготви по-добре. Да събере по-голяма войска. И тогава може да каже – правото и законът са с мен, аз съм падишахът.
Момичето можеше да говори още, но внезапно се изправи върху коленете си и наостри уши. Стана и дотича до прозореца. Отвори го. Внимателно се ослуша. Обърна се към двете жени, които я гледаха учудено.
– Чувате ли?
Чичек хатун поклати глава. Не чуваше нищо.
– О, Аллах! – промълви Феримах. – Планината потече!
33
Джем не можеше да повярва на очите си. Планината потече като порой.
В този миг си припомни думите на Феримах: "Когато планината потече, не се изпречвай на пътя ѝ".
Тогава се бе присмял на момичето: "Планините не текат!".
Но ето че тази потече.
"Ако планината простене, ако се разтрепери – бе казала тя, – бягай, без да се маеш, султане!"
"Стига глупости!" – помисли си Джем.
Но ето че планината стенеше и трепереше.
Когато преди час достигнаха тесния проход между високите отвесни скали, Иваз ага и Емир Джанполат спряха.
– Какво става? Видяхте ли нещо?
Двамата мъже оглеждаха тревожно стръмните скали.
– Не ми харесват тези склонове – промълви тихо Иваз. – Ако минем през прохода, можем да попаднем в клопка.
– Каква клопка?
– Боя се, че Гедик паша може да е укрил войниците си по стръмните склонове. Ще изчакат да навлезем в прохода и ще ни ударят.
– По тези скали дива коза не може да пристъпи, какво остава за човек? Доколкото съм чувал, Гедик Ахмед паша обича откритите битки, за да може да разгърне двете крила на конницата като ветрило.
Тези думи обаче не успокоиха пълководците. Те засенчиха очите си с длан и продължиха да оглеждат скалите. Надяваха се да забележат някое блестящо на слънцето острие на меч или копие. Никъде обаче не се виждаха отблясъци. Дори по склоновете да се бяха скрили войници, техните оръжия не отразяваха слънчевата светлина.