– Хайде! – Джем се опита да успокои двамата командири. – да не губим време в съмнения. Гедик паша ни очаква на полето.
Щом даде знак с дясната си ръка, седемте хиляди войници зад гърба му започнаха да се престрояват в по-тесен боен ред, за да навлязат в пролома.
Джем тъкмо се канеше да сръчка коня си, когато Емир Джанполат хвана повода на Шимшек.
– По-добре да останете тук, султане.
– Ще предвождам войниците си, Джанполат!
От настойчивостта на Джем нямаше полза. И Иваз ага, и Емир Джанполат, както и останалите пълководци, бяха непреклонни.
– Владетелят трябва да изчака отзад. Аллах да ни е на помощ, ако ви се случи нещо. После как ще удържим войниците?
Споровете в този момент бяха безсмислени и опасни. "Може би са прави – помисли си Джем. – Предпазливостта не е излишна!"
В крайна сметка се съгласи. С него останаха стотина от най-верните му хора, които му служеха в караманския дворец. Изкачиха се по хълма, който им посочи Джанполат. Оттам можеха да наблюдават спокойно цялата долина.
Войниците преминаха в тясна колона и поеха към прохода. Най-отпред беше конницата. След тях напредваха пехотинците. Повечето от мъжете носеха еничарски униформи. Съвсем скоро еничар щеше да извади нож на друг еничар. Щяха да се избиват един друг.
Джем въздъхна дълбоко. "Съдба!" – помисли си той.
Войската започна да навлиза в пролома между високите черни заострени скали. Напредваха бързо.
Ето че страховете се бяха оказали напразни. Нямаше никой по планинските склонове. "Гедик паша да не е коза, че да скача по тези скали?!"
Радостта на Джем обаче не продължи дълго. Когато пехотата се изгуби напълно в прашния облак, вдигнат от конницата, скалните блокове започнаха да свистят.
Джем забеляза хиляди стрели, които политнаха във въздуха към дъното на долината.
– Засада! – извика той.
Под непрестанен дъжд от стрели от прохода започнаха да долитат стенанията на прободените войници.
Ето ги и спахиите!
Гедик Ахмед паша отряза пътя за бягство на конницата. Изходът на прохода бе препречен. Войниците попаднаха в смъртоносен капан.
Свистенето сякаш намаля. Но тъкмо когато изглеждаше, че убийственият дъжд ще спре, започна нова вълна от стрели.
После още една.
И още една.
При всяка вълна от долината долитаха нови и нови човешки стенания и цвилене на коне.
Джем понечи да пришпори Шимшек към прохода. Субашията прегради пътя му.
– Ей, нахалнико! – възмути се Джем. – Какви ги вършиш?
– Султане… – възрази му субашията и хвана Шимшек за юлара. – Ако искате, ме убийте, но няма да ви пусна да направите нито крачка натам.
С тези думи мъжът поведе коня на Джем към по-прикрито място зад едни скали.
– Ах ти, безполезна твар! Нямаш ли страх от Бога? Нямаш ли срам от хората? Избиват братята ни, с които сутринта ядохме от една паница, а ти искаш да избягаме като някакви фусти, за да се скрием! Разкарай се от пътя ми, че Но субашията не се отдалечи от Джем. Напротив – другите войници плътно го обградиха с конете си. Внезапно победеният султан бе сполетян от друг страх. "О, Аллах! – помисли си той. – да не би и аз да попаднах в капан?"
Дали бе възможно най-верните му хора, които бе подбрал един по един, да се окажат шпиони на Баязид? Ами Емир Джанполат, който го изпрати в тази посока? У Джем все повече се засилваше страхът, че и той, както войниците му, е попаднал в клопка. Кой ли щеше да го убие? Може би субашията? Или пък този, който прекарва коня си толкова близо до Шимшек? Да, той наистина има вид на предател.
Внезапно субашията извади меча си
Значи той беше палачът! "Ще ми отреже главата и ще я поднесе на брат ми на тепсия, а после ще чака богато възнаграждение" – сепна се Джем.
Баязид не зачиташе нито правото, нито законите, нито традициите. Нали нямаше да пролива османска кръв? Но ето че щеше да пролее. И то кръвта на малкия син на султан Мехмед Завоевателя.
Субашията приближи коня си към този на Джем.
– Кажи на брат ми следното, предателю: "Джем се изправи смело срещу лицето на смъртта. Не трепна, нито помоли за милост. Докато мечът ми се спускаше към врата му, извика само: "Ти си опетнен с кръвта ми, Баязид хан! С кръвта на брат си!".
Мъжете гледаха Джем удивено. Той свали чалмата си и я захвърли на земята. Протегна врат към субашията.
– Хайде, убиецо, да свършваме по-бързо!
Виковете на Джем подплашиха конете на стражите. Субашията си проби път между тях и се приближи към господаря си. Стоманеното острие на меча му искреше на слънчевата светлина. Мъжът вдигна оръжието.