Джем обърна глава към долината, от която все още долитаха стенания. "Поне ще съм заедно в смъртта с войниците си!" – помисли си той.
Субашията погледна към Джем, който се готвеше да умре. Завъртя меча си във въздуха.
– Султане!
– Хайде, предателю! – просъска Джем, без да поглежда палача си. – Убий ме, отрежи ми главата!
– Господарю!
Джем хвърли бърз поглед към мъжа.
С наведена глава субашията му подаваше дръжката на меча си. Останалите войници също бяха насочили дръжките на оръжията си към Джем.
– Султане – промълви субашията, – учили са ни, че ако един слуга не изпълни заповед на падишаха, не е редно главата му да остане върху раменете му. В противен случай той ще продължи да нарушава заповедите. Ние ви преградихме пътя към смъртта. Можете да ни убиете. Но за да не цапате сабята си с кръвта на слуги, използвайте моето оръжие. Вземете ми главата и отивайте където искате.
Джем не знаеше какво да отвърне. Смути се. Разчувства се. Очите му се напълниха със сълзи. "О, Аллах, какъв грях съм сторил, та да преживявам ден като този?" – помисли си той.
– Приберете оръжията в ножниците си – промълви Джем сломено. – Какъв падишах съм аз, че да вземам главите ви!?
Мъжете вдигнаха очи.
– Моето царуване продължи едва двайсет дни Докато войниците прибираха сабите си, Джем размишляваше: "Бях победен, сгреших. Не послушах съветите и напътствията. Позволих на чувствата да надделеят над здравия разум".
Един от мъжете скочи от коня си и вдигна от земята чалмата, която Джем бе захвърлил преди малко. Изтупа я от прахта с опакото на ръката си.
– Хвърляй я! – нареди му победеният султан. – Падишахската чалма не подхожда на главата ми.
Конниците сведоха погледи към земята.
В същото време планината продължаваше да стене.
До Джем долетя вик:
– Бийте, юнаци мои! Удряйте врага!
Този крясък прободе Джем като стрела.
Случваше се нещо ужасно. Юнаци избиваха юнаци. Кой ли беше този, който насърчаваше хората си да убиват братята си? Дали бе Гедик Ахмед паша?
"И той да е, какво значение има? – прошепна един глас в главата на Джем. – Нима ти на негово място нямаше да викаш по същия начин?"
Щеше да вика, и още как!
И денят с нищо нямаше да е по-различен. Войниците също щяха да прерязват гърлата на братята си.
Планината стенеше, виеше, ревеше.
"О, Аллах, Аллах!"
"Аллах е велик!"
"В името на Аллах!"
"Бий!"
"В името на султан Баязид!"
После внезапно от планината се разнесе тътен. Земята под краката на Джем започна да трепери. Такова земетресение можеше да причини единствено препускането на хиляди коне. Гедик Ахмед паша насочи конницата си към Бурса. Между острите зъбери като порой започнаха да се стичат еничарите с кървавочервените си униформи.
Някъде далеч зад гърбовете им се чуваше боен марш.
Планината потече.
В ушите на Джем прозвъня гласът на Феримах:
– Когато планината потече, не се изпречвай на пътя ѝ.
Той дръпна юздите на коня си. Шимшек изцвили тихо.
– Да вървим! – промълви Джем, но всички знаеха, че има предвид "Да бягаме!"
Пришпорваха конете си, без да спират, за да се ослушат. Не поглеждаха назад, но знаеха. Планината беше по петите им. Най-после излязоха в равнината. Бурса беше пред тях.
"Стой!" – изпищя един глас в главата на Джем.
Така рязко дръпна юздите, че Шимшек изцвили от болка и се изправи на задните си крака.
"Къде отиваш? – шепнеше му сърцето. – Нима ще зарежеш всичко просто така?"
Но какво друго можеше да стори? Планината се срина. Дори луд не би се изпречил на пътя на планината, та той ли?
"Не бягай! Не бягай! Бори се за правото си, воювай за престола!"
Но с какво, с какво да воюва?
Гедик Ахмед паша идваше с огромна войска. "Няма с какво да се сражавам?" – противопоставяше се разумът на сърцето. "С юмруци!" – отвръщаше сърцето.
Внезапно Джем се досети. Това не бе гласът на сърцето му. Рижият вълк му нашепваше тези думи. Звярът го бе обладал напълно.
Тогава разбра. От това нямаше спасение. Дори да избяга сега, нямаше да може да се отърве от него.
– Някой идва!
Викът на един от стражите изтръгна Джем от душевните му терзания.
Когато прашният облак наближи към тях, първото, което различиха сред сивия прахоляк, бе синьо-бял тюл.
Джем извика, без да се замисли:
– Феримах! Връщай се обратно. Идат!