– Случило ли се е нещо? – попита Феримах с престорена загриженост един от тичащите войници.
– Жената на султана намерила торба пред шатрата им.
– И затова ли е цялата тази олелия?
Войникът я изгледа многозначително.
– В торбата имало огромна глава на кобра!
– О, господи! – извика ужасено Феримах. – Кой ли е направил тази страхотия?
Слугинята си проби път между войниците. Джем изглеждаше силно притеснен. Разговаряше оживено с околните. Няколко придворни дами се опитваха да вдигнат Нада от земята. "Е, какво толкова страшно се е случило? – помисли си с насмешка Феримах. – Та това е само главата на една мъртва кобра!"
Лицето на Нада бе прежълтяло, досущ като цвета на змийска отрова. Погледите на Феримах и сръбкинята се срещнаха. Слугинята се усмихна.
Всички бяха разтревожени. Така и не успяха да установят кой е хвърлил отрязаната змийска глава пред шатрата на султана. Никой нямаше никакви предположения.
Притесненият Джем даде заповед да тръгват час по-скоро. Не знаеше какво да си мисли. През целия път случката с кобрата не излизаше от ума му. Какво ли можеше да означава отрязаната глава на влечугото? Защо я бяха подхвърлили близо до неговата палатка? И кой бе сторил това? Дали бе някой от неговите хора? Или пък бе дело на мамелюшките войници? Дали бе случайност или нарочно послание?
"Съдбата ми ще се реши в Кайро" – размишляваше той.
36
В столицата на мамелюците цареше тишина. Улиците бяха безлюдни.
Водачът на процесията ускори темпото. Войниците и останалите пътници го последваха.
Неочаквано от минаретата долетя призив за заупокойна молитва.
Османците се смутиха. Джем спря коня си. Личеше си, че е притеснен. Обърна се и погледна към хората си. И те не знаеха как да реагират.
Какво ли означаваше това?
Заупокойна молитва се четеше единствено в петък преди основната служба или когато някой почине. Днес не бе петък. А и вече се смрачаваше.
Дали тук обичаите бяха други?
Или може би това бе поредното скрито послание на Каитбай?
Вероятно египетският владетел бе решил да не показва еднозначно отношение към Джем.
След разкошното посрещане на границата в столицата ги очакваха безлюдни улици. Сякаш трябваше да преминат тайно през града. Къде ли бяха хората? Нима не бяха любопитни да видят един османски владетел?
Пък и тази молитва по никое време!
Джем, който и бездруго бе изнервен след случката с кобрата, бе на път съвсем да изгуби присъствие на духа. Обърна се към главния везир, който яздеше до него.
– Да не би някой да е починал?
– Вероятно – опита се да се усмихне мъжът. – В града върлува болест. Някои от болните умират. Наистина е неприятно, че се случи Кайро да ви посрещне със заупокойна молитва.
Думите на везира не прозвучаха убедително.
– Болестта сериозна ли е? Да не би да има епидемия? Да не е черната
– Не, не! Не е черната смърт. Голямата горещина отравя водата. Болестта покосява онези, които пият застояла вода. – Мъжът се обърна към Джем. – Не се тревожете! В двореца ще бъдете в безопасност.
"Дали? – помисли си Джем. – Доколко може да е в безопасност човек далеч от родната си страна?"
– Продължаваме! – извика главният везир към водача на процесията.
Продължиха, като се движеха чевръсто.
Скоро излязоха от града.
След малко везирът се обади:
– А ето го и извора на живот за мамелюшката държава. Нил.
До този момент не бяха видели реката заради високите скали, покрай които минаваха. Тя се виеше от лявата им страна.
– Докато съществува Нил, ще съществува и Египет – продължи мъжът. – Реката е като жена. Носи живот, но е ревнива и капризна. Понякога полудява и прелива. Причинява смърт и глад. Но както в живота не може без жени, така и Египет не може без Нил.
Джем се преструваше, че слуша внимателно думите на везира, но погледът му бе привлечен от сградата, разположена върху хълма над реката. Събеседникът му разбра накъде гледа османецът.
– А това е сърцето на мамелюшките владения. Дворецът на султана на султаните Каитбай.
Цялата процесия спря. Дворецът, изграден от варовик и кирпич, се издигаше под хладните сенки на палми, фурми и смокини. Четиринадесет колони от шарен мрамор опасваха сградата и поддържаха фронтоните на високия покрив. Те бяха толкова дебели, че сигурно трима души трудно можеха да ги обхванат. Капителите им бяха изваяни във формата на венец от смокинови листа. Между колоните стояха стражи – някои държаха пики, а други – лъкове. Техните униформи бяха различни от тези на войниците, които съпровождаха Джем. Бяха облечени изцяло в черно, с изключение на червените им пояси.