"Гледай ти, хлапето се опитва да ме заблуди!" – проблясна едно пламъче в очите на мамелюшкия султан. Този миг невнимание помогна на Джем да се досети какви мисли минават през главата на събеседника му. Каитбай разбра това. Докато отпиваше от питието, си помисли: "Хитър е османецът, всичко разбира!". Внезапно у египетския султан пропълзя съмнение: "Дали се досеща за истинските ми намерения?".
Каитбай се усмихна, когато усети, че Джем внимателно го наблюдава. "Надали – успокои се египтянинът. – Аз самият не съм съвсем сигурен какво точно ще правя с него.
– Ех – въздъхна изведнъж той, – дори и в най-доброто семейство между членовете му понякога възникват разногласия, нали така, синко?
Джем бе възхитен от майсторството, с което Каитбай смени темата и насочи разговора към спора му с Баязид за османския престол.
– Така е! – отвърна Джем. – Виждам, че вече всичко знаеш. Няма защо да губим време да ти разказвам.
Лицето на мамелюка доби сериозен вид.
– Знам, знам. Бъди сигурен, че тези, които са проявили немарливост, ще бъдат наказани.
– Каква немарливост? – Джем не успя да прикрие учудването си.
Каитбай разтърси глава. Очите му гледаха гневно.
– Говоря за змийската глава Джем започна да се изнервя. "Змийската глава ли? Къде пък за нея се сети? Този човек постоянно променя темата!" – ядовито си помисли той. От изумление дори спря да слуша събеседника си. Когато отново бе в състояние да възприема, до ухото му долетяха думите:
– …работа е на някой шпионин.
– На шпионин ли?
– А на кого другиго? Все още не е ясно кой е приятел и кой враг. Отрязаната змийска глава не е подхвърлена случайно пред шатрата ви.
Джем поклати глава:
– Не виждам кой може да го е сторил?
Каитбай започна да размишлява на висок глас:
– Защо е била там тази глава? Може би шпионинът е искал да бъде намерена точно там? А къде е тялото на кобрата? Няма го. Защо?
И Джем намираше всички тези обстоятелства за смущаващи, но нямаше отговори на въпросите.
Египетският султан наблюдаваше госта си, докато късаше зърна от гроздето, сервирано в златна чиния. Надяваше се да прочете нещо в очите на Джем.
– Този, който го е сторил, има железни нерви.
Каитбай поднесе към устата си още няколко гроздови зърна.
– Вземай си и ти! – подкани той Джем. – Носят ми го от Александрия.
Джем най-после разбра, че трябва много да внимава с този човек. Той скачаше от тема на тема не от старческа разсеяност, а защото искаше да обърка събеседника си.
Каитбай поднесе чинията към Джем. На лицето му грееше хитра усмивка.
– Как мислиш, дали османецът е замесен?
– Кой османец?
Мамелюкът плесна с ръце.
– Как кой? Другият. Баязид. Може да е негово дело?
Погледът на Каитбай се стрелкаше във всички посоки.
Джем също бе обмислял тази възможност. Но не можеше да намери обяснение защо брат му ще прави подобно нещо. Ако искаше да го убие, щеше да нареди да пуснат жива кобра в шатрата му.
– Не знам – отвърна Джем. – Ако османците искат да убият някого, не използват змии, а изпращат човек да свърши работата.
– Това е война, султане – усмихна се Каитбай. – Воюваш с каквото ти попадне. Меч, лък, копие, топ, пушка. Ако се налага, използваш змии и отрова. А може би… може би не Баязид е избрал да използва кобра, а човекът, който е бил натоварен със задачата да те убие. Тук змии има навсякъде. Те са тихи и смъртоносни.
Мамелюкът се замисли.
– Но ако е така – продължи след малко той, – защо не е пъхнал кобрата в спалнята ти? Защо е подхвърлил главата на лесно забележимо място? Ето това е интересното.
Втренчи се в Джем.
– Щом нещата са стигнали до това положение, султане – просъска в лицето му, – ще ти е нужна голяма войска, за да отвоюваш отново мястото си.
– Така е! – въздъхна безпомощно Джем. – Но кой би подкрепил един изгнаник?
– Аз!
"Какво?" Джем не знаеше дали да вярва на ушите си. Толкова дълго бе обмислял как да помоли Каитбай за помощ, а ето че сега султанът сам му обещаваше подкрепата си. Опита се да прикрие вълнението си.
– Ще е необходима наистина голяма войска! Нима ще успея да организирам армия, която да победи Баязидовата?
– Аз ще мога! – засмя се Каитбай.
Джем се канеше да каже нещо, но домакинът му го изпревари:
– Ще имаме достатъчно време да го обсъдим. Но първо почини няколко дни. После ще оставиш харема тук
– Какъв харем, султане? Нямам харем!
Каитбай се разсмя с пълен глас.
– А трябва да имаш. Един млад султан трябва да има на разположение многолюден харем.