Джем посърна. Мамелюкът отново започна да скача от тема на тема. Тъкмо бяха започнали да говорят за важните неща.
– Казваше да оставя тук харема, но аз те прекъснах. Извинявай! Ще довършиш ли мисълта си.
Каитбай не бе обърнал внимание.
– Жените да почиват тук, докато си на поклонническо пътешествие до Мека.
Джем вече едва издържаше. Как му хрумна на Каитбай подобно нещо?
– Мислех, че говорите за война – промърмори сконфузено Джем.
Египетският султан го погледна многозначително. Сега очите му изглеждаха още по-черни. Лицето му придоби хитровато изражение. Заприлича на лисица.
– Точно за война говоря – прошепна той. – Всеки би се присъединил към войската на първия османски султан, отишъл на поклонение в Мека.
Ами да!
"Какъв глупак съм само! – помисли си Джем. – Как не се сетих сам? Аз ще съм първият османски владетел, обърнал поглед към Мека. Всеки ще ме последва!"
Каитбай се усмихна, когато прочете притеснението в погледа на госта си.
– Не се тревожи, млади братко. Когато се върнете от Мека, войската ще те очаква готова за бой. Ще имаш и пари.
Поговориха още малко, но Джем въобще не обръщаше внимание за какво си приказват. Умът му бе във войската, която ще предвожда. Каква ще бъде армията? Мамелюшка ли? Нима ще поведе мамелюшка войска срещу османците? Нима ще дължи възкачването си на престола на мамелюците?
Още отсега се чувстваше притеснен. "И какъв ще бъда? Син на Мехмед Завоевателя или марионетка в ръцете на мамелюците? Ще мога ли да управлявам с чиста съвест?" – разсъждаваше Джем. В същото време се успокояваше: "Нека да стигна до трона, пък после ще му мисля!" В него отново се обаждаше рижият вълк.
Каитбай се изправи.
"Дали е разбрал, че мислите ми са на друго място?" – зачуди се Джем. Постара се да бъде по-съсредоточен и също стана.
– Стар съм вече – каза Каитбай. – Време е да си лягам. Слугите ще те съпроводят до покоите ти. Почини си добре. Очаква те дълъг и труден път.
Не стана ясно дали мамелюкът говори за пътуването до Мека или за войната с Баязид.
Докато се изкачваше по стълбите на подиума, върху който бе поставен тронът му, египетският султан каза:
– Имаме една поговорка: Нека надеждата да храни теб, а не ти да подхранваш надеждите!
Каитбай спря, когато изкачи и последното стъпало. Беше се задъхал. Облегна се на златния си трон, украсен със скъпоценни камъни, и си пое въздух. Впери поглед в разкошния, обсипан със златни звезди таван, сякаш се опитваше да си припомни някакви думи.
– Слушай! – обърна се той тихичко към Джем:
Това бяха последните думи на султана, преди да изчезне зад разкошната завеса, опъната зад трона му.
Джем остана загледан зад Каитбай. След малко един слуга дойде и му се поклони.
Докато вървеше към новите си покои, от ума му не излизаше стихотворението, което изрецитира египетският владетел. Думите се запечатаха в съзнанието му като дамга. Особено последният стих: …правото ти друг ще вземе!
"Така е! – призна Джем. – Докато чаках в двореца в Караман, Баязид стигна пръв до трона."
Този път нямаше да чака
Главният везир очакваше Каитбай от другата страна на завесата. Мъжът се поклони до земята.
– Ела! – процеди султанът през зъби. – Имаме много работа. Трябва да изпратим писма до кралете на всички неверници.
– А на другия османец? – усмихна се лукаво везирът.
– На Баязид ли? – Каитбай се замисли. – Нека постои малко в неизвестност.
Каитбай направи няколко крачки. Внезапно спря.
– Намериха ли тялото на змията?
– Да. Заровено в пясъка.
– В пясъка ли?
– Да, султане. Докато са лагерували, върху него е имало опъната палатка.
– Знае ли се кой е нощувал в нея?
– Жена. Прислужница на османеца.
– Гледай ти! – възкликна Каитбай.
– Торбата с кобрата явно е била пъхната в палатката ѝ. Имало е следа, която показва, че някой е допълзял до палатката ѝ.
Султанът подръпна дългата си къдрава брада.
– Кобра, подхвърлена в палатката на прислужница, и жена, която е в състояние да се справи със змия?! – зачуди се Каитбай на глас. Хвърли бърз поглед към везира. – Къде е тялото на змията?
Везирът веднага измъкна торбата с кобрата. Разтвори я леко. Султанът надникна вътре.