Джена поклати уморено глава, но знаеше, че за Майкълс това е въпрос на чест. Достатъчно дълго го познаваше.
— Както желаеш — каза тя, подавайки му наметката, после се обърна към Хестър: — Трябва да видя как е моят болен, затова ти пожелавам лека нощ, скъпа.
— Хм! — беше отговорът на Хестър. — Вместо да помагаш на оня нехранимайко да оздравее, по-добре си помисли върху това, което чухме тази вечер.
Джена замълча, разбираше, че Хестър се нуждае от успокоение, че оставането им в Париж е безопасно.
— Права си, скъпа, но всички са съгласни, че бягството на Наполеон още не означава, че се е насочил към Париж. Дори самият Луи не се бои.
Хестър отново изсумтя:
— Това тлъсто подобие на крал? Мисля, че би трябвало да трепери от страх чак до обсипаните си с диаманти обувки, но не, той е спокоен, значи и всички останали трябва да са такива.
Джена се въоръжи с търпение, макар че страшно й се искаше да изтича при Джейсън, но знаеше, че леля й нямаше да може да се качи в стаята си и да заспи спокойно.
— Скъпа моя лельо, щом чуем, че Луи е избягал, обещавам ти, че и ние ще сторим същото. Дори ще предупредя Алфонс и Майкълс да имат готовност.
— Добре — неохотно отвърна Хестър. — Май ще трябва да се задоволя с това.
Джена поклати глава и преглътна раздразнението, причинено от последните думи на Хестър. Леля й не искаше да я ядоса, просто говореше каквото й падне.
После, не виждайки причина да се тревожи за бягството на Наполеон отсега, Джена изхвърли Хестър и безпокойствата й от съзнанието си и изкачи стъпалата, нетърпелива и в същото време бояща се от това, което можеше да завари. Ако Джейсън имаше треска, тя не би могла да направи друго, освен да го наложи с кърпа, потопена в студена вода.
Отвори вратата с треперещи пръсти и надникна вътре. Огънят беше угаснал, нямаше запалени свещи. Алфонс спеше, проснал се в креслото до камината, с изпружени крака.
„Дано да нямаш треска!“ — молеше се мълчаливо Джена, докато си поемаше дълбоко дъх и се приближаваше до леглото.
Не искаше да запали свещ и да рискува да събуди Джейсън или Алфонс, и двамата се нуждаеха от сън. Джейсън бе едно тъмно очертание в мрачината на леглото и тя присви очи, за да вижда по-добре. Лежеше по гръб и едната му ръка закриваше очите.
Спирайки до ръба на леглото, тя се заслуша. Дишането му бе бавно и равномерно. От полуотворените й устни се изплъзна въздишка на облекчение.
Просто за да се увери, тя се наведе напред в желанието си да го докосне. Сърцето й заби по-силно. Ами ако се събуди, докато ръката й е върху него? Имаше нещо невероятно интимно в допира на пръстите й до бузата му, докато спи, нещо, което би направила само една любовница.
Беше топъл, а трябваше да е по-студен в хладната стая. Загриза я безпокойство. Постави дланта си на челото му, за да е сигурна. Кожата му беше суха. И той спеше кротко. Можеше да спи цяла нощ, ако не го безпокоят. В този момент той се нуждаеше от сън, а не от някой, който се мотае край леглото му.
Трябваше да го остави, но не й се искаше да го стори толкова бързо. Прокара пръсти по лицето му и спря върху твърдите очертания на устните. Дали изпитваше желание да я целуне? Тя копнееше да я целуне, макар да си казваше, че няма да е редно.
Усети движение под пръстите си. Буден ли беше? Наведе се по-близо да види, но очите му бяха затворени. Устните му бяха извити в лека усмивка и тя се почуди дали сънува и ако е така, какво? Беше ли и тя в съня му? Ама че е глупачка.
Време беше да си тръгва. Беше толкова уморена, че започваше да си въобразява невъзможни неща. Все пак не устоя и за последен път го погали по страната.
Рано на другия ден Джена се облече в кремава муселинена рокля с високо деколте, богато гарнирана с дантела в слонова кост. Щеше да провери как е Джейсън и да закуси набързо.
Когато стигна до стаята му, чу гласове. Побърза да отвори вратата, надявайки се, че всичко е наред.
Джейсън се беше изправил в леглото с почервеняло от гняв лице, а Алфонс стоеше в долния край на леглото с широко разкрачени крака и свити на бедрата юмруци.
— Какво има? — попита тя спокойно, надявайки се да разсее част от напрежението.
Джейсън се обърна, чертите му моментално омекнаха, но отново се стегнаха, щом каза:
— Писна ми от грижи. Сега искам да се облека, а слугата ви не иска да ми даде дрехите, докато вие не му наредите.
Джена погледна към Алфонс и каза:
— Алфонс, можеш да си вървиш. Изкара дълга нощ, а и както изглежда, тази сутрин нашият болен е достатъчно добре сам да се оправя.
За момент помисли, че Алфонс ще откаже, но той кимна кратко в знак на съгласие и мина тежко покрай нея. Тя насочи вниманието си към Джейсън: