— О-о! — От дробовете му излезе силна струя въздух, после двамата се озоваха на леглото. Джена падна отгоре му, ръцете й все още го обгръщаха.
Крайниците им се преплетоха, тялото й легна плътно върху неговото. Там, където кожата им се допираше, тя усети да я пронизват все по-усилващи се токове на наслада. Почувства как се свиха мускулите му под нея и видя болката, проблеснала в очите му, преди да ги затвори.
Копнееше до го целуне, бе толкова близо до нея, искаше й се да опита вкуса на устните му поне веднъж, да задоволи глада, който нарастваше в нея, откакто я бе нарекъл огнен ангел. Но не можеше. Джейсън бе ранен, а тя бе обещана на друг мъж.
Тя се опря на раменете на Джейсън, опитвайки се да се повдигне и да се отдалечи от опияняващата близост на тялото му. Ръцете му около талията й се затегнаха, задържайки я от кръста надолу, но позволявайки й да повдигне горната част на тялото си.
— Джена — прошепна той, гласът му беше дрезгав. Усещаше как той трепери под нея. Толкова бе лесно да наведе устни към неговите. Нали това искаше? Искаше го и той.
— Не можем — успя да изрече тя през вдървените си, изсъхнали устни. — Не е редно.
— А и аз съм твърде слаб — добави той с кисела усмивка, мъката, която изпитваше, прозираше в напрегнатия му глас.
Този път, щом тя се надигна, той я пусна. Изправяйки се, тя изглади полите си, опитвайки се да възвърне самообладанието си, преди да го погледне.
Очите му бяха потъмнели от болка и от още нещо, което тя трябваше да забрави, че е видяла. Ричи беше като кинжал помежду им.
— Мъже — измърмори тя, думите с мъка излизаха от гърлото й, което започваше по малко да се отпуска.
Мислят си само за едно. А биха могли да използуват мозъка си за нещо по-разумно.
— Най-добре си вървете — каза той. — Права сте. Не съм готов да ставам от леглото и да се движа наоколо.
Горчивината в думите му разкъса сърцето й. Толкова неща искаше да сподели с него. Толкова искаше да научи за него, но не се осмеляваше.
— Ще изпратя Майкълс да види превръзката.
— Да — каза той. — Няма да е зле.
Тя се намръщи обезпокоено. Макар добре да го прикриваше, знаеше, че падането им сериозно го е наранило. Може би са се разкъсали шевовете и в такъв случай раната трябваше да се шие отново. Този път щеше да е по-трудно. Тя не беше безразлична към него и болката, която би изпитал той, докато го шие, щеше да направи задачата й много тежка. Освен това щеше да забави оздравяването му, нещо, което нямаше да го зарадва. Искаше й се да не се налага да страда отново.
Тя спря до вратата, искаше да говори с него за това, но знаеше, че сега не е време. Само би направила ситуацията още по-неловка. Вместо това, той заговори:
— Някой ден ще използвам всичко, което притежавам, много по-добре, Джена. Ако е рекъл господ, това ще стане скоро.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— О, не! — простена Джена, дясната й ръка лежеше върху челото на Джейсън. Той пареше като главня. — Защо го оставих днес?
— Вие нямате вина, милейди — обади се Алфонс. — Сутринта беше добре.
Джена погледна безстрастното лице на Алфонс:
— Трябваше да остана при него. Може би сега нямаше да е толкова зле.
Излъчвайки дребната си фигура, лакеят каза:
— Да не би да искате да кажете, че не знам как да се грижа за болен? Да не искате да кажете, че аз съм виновен да се влоши?
Бурната реакция на Алфонс я накара да се пресегне импулсивно през утихналото тяло на Джейсън и да постави ръката си върху тази на лакея:
— Не, Алфонс. Не те виня.
— Тогава защо обвинявате себе си?
Погледът й се плъзна встрани от очите на възрастния човек. Защо се обвиняваше? Защото този непознат твърдоглав мъж, който дори не искаше да й каже пълното си име, да не говорим защо е в Париж, ставаше неотделима част от всекидневните й мисли и действия.
Опита се да срещне очите на Алфонс и мъчейки се да преодолее емоциите, бушуващи в гърдите й, тя каза с тон на шеговито самопорицание:
— Защото съм глупачка. Нали знаеш как преживявах всяко влошаване на Луиджи, дори и когато знаехме, че нищо не може да се направи.
Алфонс изсумтя в знак на съгласие.
— Не! — извика Джейсън, привличайки вниманието им. Тялото му се преви на две и той се изправи в леглото. Очите му се взираха напред към нещо, което само той можеше да види. — Трябва да стигна дотам. Трябва!
— Джейсън! — Джена произнесе името му като дълга въздишка и се спусна към него. Вчерашният инцидент не бе отворил раната му и тя не искаше това да се случи сега. Треската, която го изгаряше, беше достатъчно опасна.
— Той се нуждае от лекар — обади се Алфонс.
Тя обърна невиждащи очи към лакея.