— И ти ще си там, нали?
Джена срещна погледа на леля си открито, знаейки, че това ще е една от многото битки, които щеше да й се наложи да води в ранните сутрешни часове. Нежно, но твърдо каза:
— Ще съм там да ви кажа довиждане. Но сега няма време да го обсъждаме. Трябва да си събираш багажа.
Обърна се и тръгна към вратата, не желаейки да влиза в спор за решение, което бе дошло от само себе си. Никой и нищо не можеше да я накара да остави Джейсън.
— Пак този мъж. Не си прави труда да отричаш. От момента, когато го прибра в къщата, си знаех, че ще те съсипе. — Цялото тяло на Хестър се затресе от нервни конвулсии, докато пронизваше с поглед племенницата си. — Не мога да те принудя да го оставиш, но могат да те пленят. Могат да те убият. Помисли за майка си и за чувствата й, ако ти се случи нещо. Ти си всичко, което има.
Джена си пое дълбоко въздух, за да овладее раздразнението, което думите на леля й предизвикаха, но не можеше да изключи опасностите, така директно изложени от Хестър. Тя беше всичко, което имаше майка й, да не говорим за чувствата на Хестър — за тях възрастната жена не спомена нищо. Но Джена знаеше колко я обича леля й.
Досега не беше се замисляла за майка си и леля си; обзеха я противоречиви чувства. Джейсън сигурно щеше да умре, ако го остави сам. А ако го вземе с тях, той пак може да умре, пък и ще изложи останалите на опасност. И двете възможности бяха неприемливи, тъй че тя не би могла да остави Джейсън.
Всичко, което Джена успя да каже, бе:
— Не мога да го оставя.
— А твоят годеник да се жени за друга. — Свила устни, смръщила вежди, Хестър се обърна към куфара и последните й думи дойдоха през рамо: — Любов! Би трябвало да те интересува повече собствената ти кръв.
Преди Хестър да може да й причини още болка със словесната си атака и да доопъне и без туй обтегнатите й нерви, Джена затвори тихо вратата след себе си. Нямаше време да разсъждава върху разумността на решението си. Впрочем нямаше време за нищо, освен за приготовления, тъй че да изпрати бързо хората си на път. Имаха шансове да стигнат невредими, ако тръгнат, без да се бавят.
Бързайки надолу по коридора, Джена спря рязко пред вратата на Джейсън. Искаше й се, повече от всичко, да надзърне вътре и да се увери, че той е добре. Но знаеше, че мигът щеше да се проточи в минути, а минутите да се окажат прекалено дълги и тя щеше да пропусне часа, който бе определила за хората си. Не, тя ще ги изпрати и после ще се върне. Това бе единствената възможност.
Кухнята приличаше на разбунен кошер, вместо да е тиха и спокойна по това време на нощта. Понеже готвачът и всичките му помощници бяха французи, заминаването на Джена и хората й означаваше, че се налага те също да напуснат. Но преди да бъдат освободени, трябваше да приготвят достатъчно провизии за из път на бягащите английски слуги и Хестър.
— Франсоа — каза Джена, поемайки протегнатите ръце на готвача, стискайки ги леко, преди да ги пусне и да отстъпи назад. — Ужасно ще ми липсвате, но… — Вдигна рамене, неспособна да продължи.
— Знам, милейди. Желая ви късмет.
Той постави пръсти на тъжно свитите си устни и й изпрати въздушна целувка. — Бяхте добра господарка, въпреки че сте наполовина англичанка.
— Шотландка — поправи го тя, но неговото внимание вече бе другаде. С похвална дума тук и окуражително кимване там Джена си проправи път през кухнята и тръгна по коридора към мястото, където трябваше да се съберат английските й слуги.
Те шушукаха нетърпеливо, когато тя се появи. Сред тях бе и леля й Хестър, загърната в зелената си вълнена пелерина, с обикновена шапка и ръкавици. Щом видя колко разумно се е облякла, Джена въздъхна одобрително.
Изкачвайки няколко стъпала по стълбището, Джена се обърна с лице към хората си. Малката група се умълча.
Джена ги огледа един по един, преди да си поеме дълбоко дъх.
— Както знаете, Наполеон е избягал. Това, което току-що научихме, е, че той е толкова близо, че се е наложило Луи да напусне Париж. Слава богу, граф Ди Понти ни предупреди навреме, тъй че всички ще можете да стигнете до Брюксел невредими. Наредих всички коне, с изключение на два, да са на ваше разположение. Каретите са натоварени с малкото багаж, за който има място. Приготвена ви е храна за една седмица. Щом стигнете в Брюксел, моят секретар е инструктиран да плати на всеки от вас сумата на годишното ви възнаграждение като компенсация за това, което оставяте тук.
Изненаданите възклицания, последвани бързо от „Не, милейди, не бива да го правите“, бяха спрени от вдигнатата й ръка. Тя примигна, за да не заплаче при отказа им да вземат пари, които чувстваха, че не са изработили, но бе непреклонна. Беше ги довела в Париж и честта й нямаше да позволи да загубят всичко само защото са я последвали.