— Аз ви доведох в Париж, аз нося отговорност за загубата на имуществото ви. Няма да обсъждаме повече този въпрос. Сега всички вие… моята любов е с вас. Бог да ви помага.
Никой не помръдна. Озадачена, Джена остана на мястото си.
— Милейди — пристъпи напред Алфонс, — вие няма ли да тръгнете с нас?
Джена погледна бързо към Хестър, убедена, че тя е накарала Алфонс да й зададе въпроса пред всички. Иначе той никога не би направил това на своя глава. Хестър стоеше неестествено изправена, очите й предизвикваха Джена да отговори.
Джена изпита болка, задето трябваше да се държи заповеднически, но не можеше да им разкрие истинската причина. Като вдигна високо глава и зае царствена поза, тя каза надменно:
— Не, аз няма да ви придружа. Съжалявам, но имам недовършена работа в Париж. Ще ви последвам скоро.
След тази аристократична проява на авторитет слугите бързо се разпръснаха. Само Хестър и Алфонс се колебаеха.
— Джена — започна Хестър, — нали не смяташ сериозно да останеш с този… този мъж? Не е прилично, да не говорим, че е много рисковано.
— Милейди — настоя Алфонс, — леля ви е права.
Мъжът в Златната стая сам се е подредил така, нека сега да си носи последиците.
— Престанете и двамата, омръзна ми да ми се бъркате. — От упорития им отказ да приемат решението й Джена не издържа и даде воля на гнева си. — Аз отговарям тук и ще правите, каквото ви казвам.
Лицето на Хестър се сгърчи.
— О Джена, дете мое, ние те обичаме.
Джена импулсивно прегърна възпълната фигура на Хестър.
— Знам, скъпа. Знам. — Нямаше да позволи на напиращите сълзи да бликнат. Нямаше. — Но аз трябва да остана с него. Не мога да ти обясня. Просто знам, че да го оставя е пряко силите ми.
— Боях се от това — каза тъжно Алфонс. — Начинът, по който го гледахте. Никога не съм ви виждал да гледате другиго така.
Джена се извърна достатъчно, за да сложи едната си ръка на рамото му и очите им се срещнаха.
— Знаех си, че ще ме разберете, ако опитате.
— Милейди, щом оставате, погледнете в моята стая под леглото. Там има една кутия. Съдържанието й може да ви потрябва.
Джена го погледна с вдигнати вежди, но очите му се отместиха от нейните и той не се доизясни. От отказа му да й обясни тя разбра, че за каквото и да се отнасяше, то би разстроило Хестър. В противен случай Алфонс би й казал.
— Ами Ричи? — прекъсна ги Хестър, от вълнение гласът й беше изтънял.
Джена тревожно смръщи чело. Съвсем беше забравила за Ричи.
— Не знам. Аз…
— Ще разрешим проблема, като му дойде времето — каза Алфонс бързо. — Може би ще успеем да се разминем на срещата.
Чертите на Хестър облекчено се отпуснаха.
— Да, така ще е добре. И без туй не ми е приятно да пътувам с него. Ще хленчи през целия път. Ненавиждам хленчещи мъже.
Забележката на Хестър беше като слънчев лъч, който разпръсна облаците, помрачаващи настроението на Джена.
— Какво чудесно решение.
Няколко прекрасни мига тримата се наслаждаваха на съзаклятническия си смях.
— По-добре да тръгваме — обади се Алфонс.
— Довиждане, скъпа — каза Джена на Хестър, преди да поеме ръката на Алфонс. — Не гледайте така тъжно. Нищо чудно да ви изпреваря в Брюксел.
Явно озадачен от избраното убежище, той попита.
— Защо Брюксел?
Джена сниши глас:
— Защото там е най-вероятно да отиде Уелингтън от Виена, за да ръководи съюзническите войски. Цяла седмица само за това се говореше. По-безопасно ще е където се намира херцогът.
Той кимна разбиращо и последва Хестър.
Джена наблюдаваше как малката групичка английски слуги заедно с леля й се отдалечават в мъгливата утрин. Бършейки очи с ръка, Джена затвори вратата.
— О — каза си тя, — за малко да забравя. — Отвори вратата и отстрани месинговото чукче. Сега всеки, който погледнеше към къщата, щеше да предположи, че е празна. Тя остави чукчето на една от покритите с мрамор махагонови маси, намиращи се близо до входа.
Едно последно отиване до кухнята, за да се увери, че слугите-французи са си отишли и после щеше да види как е нейният пациент. С повечко късмет той може да спи и тя ще има време да реши как да му каже какво се бе случило.
Къщата бе тиха, бяха я напуснали всички и тя се отправи със скован гръб и натежали крака към Златната стая. Всяка стъпка по дървения под ехтеше глухо и я караше да се оглежда назад с неоснователни страхове. Сега, когато слугите ги нямаше, всеки би могъл да влезе в къщата. Тя и Джейсън трябваше да внимават за това, а също и за по-вероятната опасност някой да е по петите му.