— Няма да си тръгна.
В продължение на цяла вечност той лежеше неподвижен, със затворени очи и набран около бедрата чаршаф.
— Ужасна жена — изръмжа той накрая, печална усмивка изкриви добре оформените му устни. — Притежавате повече кураж от мнозина мъже.
Тя се засмя тихо, радостна, че вече не е толкова ядосан на себе си и благодарна повече, отколкото й се искаше да се замисля, че й бе позволил да остане.
— Навярно защото съм се грижила за по-упорити и своенравни мъже от онези, с които сте се срещали.
— Хитруша. — Устните му се отпуснаха. И тогава очите му, тези наситенозелени кладенци, които отразяваха най-съкровените му чувства, станаха златисти.
Тя принадлежеше на друг мъж и си забрани да нарушава обещанието си, защото Джейсън събуждаше у нея чувства, които преди не знаеше, че съществуват. Трябваше да прояви повече воля.
Насилвайки се да се усмихне закачливо на изкушението, което представляваше Джейсън в момента, Джена каза:
— Може да съм хитруша, но вие ме принуждавате да бъда такава. А сега — тя се отдалечи от него, за да може да си възвърне самообладанието — ще ви донеса малко бульон. Трябва бързо да се възстановите.
Клепачите му се спуснаха надолу.
— Джена, вие казахте, че всички слуги са тръгнали? — Тя кимна. — Значи сме сами в къщата?
Не знаейки дали той й се сърди, тя открито срещна погледа му.
— Да.
— И Наполеон е на свобода?
— Да.
— Защо останахте? Аз не съм ви никакъв. Допреди няколко дни дори не знаехте, че съществувам.
Какво би могла да му отговори? И тя не разбираше. Несъзнателно зарови пръсти в дантелата около китката си.
— Вие сте ранен. Ако ви бях оставила, можеше да е фатално или някой щеше да ви открие… — Тя си пое дълбоко дъх и с усилие на волята отпусна грациозно ръце от двете страни на тялото. — След като ви спасих от сигурна смърт на улицата, съм длъжна да се грижа за вас докрай. Бих направила това за всеки.
Той издиша шумно и устата му се сви.
— Казахте това и преди. Тогава по-добре се залавяйте за работа, защото възнамерявам и двамата да напуснем Париж до утре вечер.
— Твърде скоро е.
Ръцете му се свиха в юмруци.
— Твърде късно е. С всяка секунда вероятността да ни заловят се увеличава стократно. Утре вечер трябва да изчезнем. Бих тръгнал още в този момент, но усещам, че имам нужда да си възстановя силите, ако искам да се погрижа и за вас. Не съм толкова глупав да побягна веднага като подплашен заек.
Долови раздразнението в гласа му и видя напрежението във всеки мускул на тялото му. И макар да не смяташе да му позволи да предприеме това дълго пътуване в студа в подобно състояние, осъзна, че сега не е време да спори с него.
— Ще видим — промърмори тя.
ШЕСТА ГЛАВА
— Какво правите? — попита рязко Джена, затваряйки с крак вратата след себе си.
Джейсън се намираше в средата на стаята, около бедрата му бе увит чаршаф, а месинговият ръжен му служеше за бастун, докато колебливо се движеше.
— На какво ви прилича? — попита той саркастично. — Храните ме само с бульон и не ми давате прилични дрехи. Възнамерявам да поема нещата в свои ръце.
— Упорит сте като магаре. — Остави шумно таблата, която носеше от кухнята, върху една маса, и го приближи, свила юмруци на бедрата. — Само шест часа са изминали, откак се събудихте тази сутрин, и само четиридесет и осем, откакто треската ви премина. Очаквате твърде много.
Той се изви към нея, гневът очерта всеки мускул по ръцете и раменете му.
— Не очаквам много. Наполеон е на свобода. Трябва да се махна оттук и не мога да ви оставя, когато тръгна, макар че това ще ме забави. Времето е лукс, с който не разполагам.
Яростта му й подейства като шамар и Джена несъзнателно отстъпи назад. Жестоките му думи, че е товар за него, я нараниха по-силно, отколкото предполагаше. Можеше да ги пропусне покрай ушите си, знаейки, че той е сърдит на себе си и на целия свят. Но изтощението и грижите не й позволяваха да мисли трезво. Изпълваше я единствено болката от мисълта, че той я отхвърля.
— Тогава вървете! Вървете в този студ като агне на заколение. Оставете ме тук, да не ви забавя. Какво съм аз за вас? Нищо! Нищо и го знам. — Махна с ръка, после рязко се извъртя и тръгна към вратата. С другата ръка ядно избърса сълзите, които не можеше да спре.
— Джена!
Името й прозвуча като топовен гърмеж. Хванала дръжката на вратата, тя спря; гърдите й се повдигаха, очите й бяха плътно стиснати, докато се мъчеше да се успокои.
— Джена!
Потропването на ръжена, използван като бастун, бе последвано от тежък, а после по-лек звук от стъпки и още едно потропване на ръжена. Той идваше към нея. Трябваше да излезе сега, преди да я е стигнал. Той беше последното нещо, от което се нуждаеше, не биваше да му се подчинява. Пък и той дори не я искаше.