Джена произнесе замислено:
— Да… наистина е достатъчно привлекателен, за да завърти главата на някоя кръчмарска слугиня. — „Или на някоя благородничка“, добави мислено.
— Хм! — изсумтя госпожа Майкълс и хвърли към господин Майкълс многозначителен поглед. Мъжът й само се усмихна. Без да продума повече, икономката постави таблата с превръзките и водата върху богато резбованата масичка до леглото, после потопи една кърпа във водата и я изстиска.
— Аз ще го направя — каза Джена, посягайки към кърпата. Не пожела да срещне погледа на другата жена, докато я взимаше, знаейки, че госпожа Майкълс очаква изцяло да поеме грижите за този мъж; не беше съвсем наясно защо да не й позволи да го стори. — Аз се грижех за съпруга си — добави тя като оправдание, чувстваше се длъжна да се защити заради неодобрението, което слугите й не се стараеха да прикрият.
— Да, милейди — отвърна госпожа Майкълс, извръщайки се да каже нещо на господин Майкълс.
Ала Джена видя въпроса в очите на икономката. Беше въпрос, на който не можеше да отговори. Поради някаква причина тя се чувстваше привлечена от този мъж; загрижена за него. В началото бе само мигновената реакция да помогнеш на някого в беда. Сега… какво я задържаше да го остави на госпожа Майкълс и Алфонс, и двамата толкова опитни, колкото и тя? Сигурно любопитството… а също и безпокойство. Някой се беше опитал да го убие.
Съществуваше ли опасност за тези, които го бяха прибрали? Тя трябваше да разбере. Твърде много хора зависеха от нея и нямаше право да ги излага на опасност, ако този мъж беше направил нещо, което го е поставило извън закона. Или дори по-лошо — ако някой престъпник, решен да отмъсти, го последва дотук.
Ала точно сега тя трябваше да му помогне. Започна внимателно да бърше кръвта. Надяваше се той да остане в безсъзнание, докато свършат. Ножът се бе врязал дълбоко и на места раната се нуждаеше от зашиване.
Джена тъкмо режеше края на здравия копринен конец, след като бе направила и последния изкусен шев, когато усети погледа му върху себе си. Откога беше буден? Не бе произнесъл звук, нито бе помръднал, тъй че й се щеше да вярва, че се е събудил току-що.
Лицето му бе покрито с капки пот, а очите му бяха издължени и наситенозелени и болката в тях я прониза. Прииска й се да изглади бръчките между веждите му. Вместо това остави иглата и конеца на таблата и посегна към кърпата, за да му изтрие челото.
— Алфонс — каза тя тихо, — моля ви, донесете малко бренди. Нашият болен се събуди.
— Какво си ти — червенокос дявол или огнен ангел? — попита непознатият дрезгаво, френският му беше безупречен, но с изговор, различен от този на парижани.
— Нито едното, нито другото — отвърна тя, взимайки чашата от Алфонс. — Това ще облекчи болката. — Алкохолът винаги бе успокоявал най-тежките страдания на Луиджи. Тя пъхна лявата си ръка под раменете му и приближи чашата до устните.
Той преглътна питието, без да се закашля.
— Тиранин в поли от атлаз — каза, когато можеше да говори. — И червенокоса без лунички.
Тя му се усмихна, възхищавайки се, че може да се шегува в подобно тежко състояние:
— Алфонс, трябва да превържем „ръкоделието“ ми. — Докато чакаше слугата да донесе чисти превръзки, изтегли ръката си изпод раменете на мъжа. — Облегнете се назад, за да мога да ви поръся с този противовъзпалителен прах.
Той не отдели очи от нея, докато тя го поръсваше с праха. Почувства се неловко, че я наблюдават толкова отблизо. Ръката й затрепери.
Щом свърши, си пое дълбоко дъх, преди да изрече:
— Ето! Сега, ако можем да ви изправим на възглавниците, ще е по-лесно да ви превържем.
Той се подпря на лакти и с помощта на ръката й под раменете започна да се надига. По горната му устна изби пот, но не издаде звук.
Страданието му беше по-силно, отколкото тя можеше да понесе.
— Спрете. Почакайте да се върне Алфонс. Това усилие ви струва много. — Той се отпусна назад, с плътно затворени, присвити от болката очи. — Имате ужасна рана… — Гласът й заглъхна, подканяйки го да обясни.
Той отвори очи, за да я погледне:
— Да, и много боли. Благодаря ви, че ме прибрахте.
Беше толкова тържествен, сякаш бе сторила нещо изключително важно, и тя не го насили да отговори на незададения й въпрос. Вместо това, отвърна:
— Всеки би сторил същото.
Челюстта му се напрегна от усилието да отговори:
— Не, нямаше. Сигурно щяха да ме оставят да умра или в най-добрия случай за мен щеше да се грижи прислугата.
Сега беше неин ред да отмине въпроса в очите му. Не знаеше защо му бе станала болногледачка, освен че бе принудена да го стори. Почувства се неловко. Алфонс влезе в стаята с гръм и трясък и я спаси от необходимостта да продължи разговора.