— Бяха у Алфонс. Държеше ги под леглото.
— Откъде знаеш?
— Алфонс ми каза, когато тръгна. Бяха на Луиджи.
— Твоят съпруг. — Ревност, раздираща и примитивна, заля Джейсън, когато Джена спомена името на покойния си съпруг. Само съзнанието, че някой я бе любил, бе достатъчно да разкъса вътрешностите му. Фактът, че мъжът вече не би могъл да му бъде съперник, не помагаше. Знаеше, че реакцията му е глупава, но неприятното чувство продължаваше да го измъчва.
— Да, покойният ми съпруг. Щях да ги донеса по-рано, но честно казано, забравих за тях. — С малко по-нисък глас тя добави: — Можеха да ни помогнат с мъжа горе. Нямаше да е необходимо ти да се излагаш на такъв риск, криейки се зад вратата.
Разкаянието в очите й надделя над ревността на Джейсън. Сега Джена мислеше за него и той искаше да запази това й отношение.
— Можеха да помогнат. Но биха могли и да влошат нещата.
Невярваща на ушите си, тя попита:
— Да ги влошат? Защо?
Джейсън въздъхна и прокара ръка през косата си. Нещата ставаха все по-сложни, раната му отново започваше да го боли, а те трябваше да тръгнат колкото може по-скоро.
— С ръжена го повалих в безсъзнание. С пистолетите трябваше да го раня, за да мога след това да го завържа. Може да съм шпионин, но убивам само в краен случай.
Джена изведнъж проумя думите му и кимна разбиращо.
— Ясно. Ако той беше в съзнание и някой от нас се бе опитал да го завърже, той можеше да го сграбчи и да го използва като щит, дори и срещу оръжие, което го държи на мушка.
— Винаги съществува такава вероятност. — Изправяйки се, Джейсън се подпря с длани върху тежката дъбова маса. — Но стига толкова. Трябва да тръгваме.
Джена изтича до него и му помогна. Двамата прибраха в торбите храната и лекарствата за раната на Джейсън. После, намятайки пелерините си, те се отправиха към конюшните зад къщата.
Оставяйки Джейсън облегнат на вратата на конюшнята, Джена влезе вътре и запали свещ. Въздъхна облекчено, щом видя двете чистокръвни кобили в отделенията им, както бе заръчала. Досега дори не си бе помисляла какво би станало, ако конете не бяха тук.
Оседла ги набързо; единият с дамско седло.
— Трябват ни две торби овес — каза Джейсън, гласът му прозвуча нереално във вечерната мъгла, плъзнала над земята.
Когато тя най-сетне изведе конете от конюшнята, Джейсън бе стиснал зъби, за да издържи на усилващите се болки от раната. Единствено това можеше да направи, за да не се свлече по вратата и да падне на паважа. Силите му почти бяха изчерпани, а им предстояха часове езда.
Най-после огледа конете и изпъшка:
— Дявол да го вземе. Сега се подредихме. Завързвайки провизиите за седлата, Джена го погледна през рамо.
— Какво искаш да кажеш? Почти тръгнахме.
Джейсън разтри мястото точно над превръзката и се постара гласът му да прозвучи тъй, сякаш язденето на чистокръвни коне бе най-нормалното нещо в тяхното положение.
— Излязохме от къщата, но ни предстои да прекосим Париж. След това трябва да стигнем до Брюксел, а пътят дотам скоро ще гъмжи от хора, предани на Бонапарт. Язденето на коне, струващи повече, отколкото обикновен човек може да спечели през целия си живот, не е най-умният начин да останем незабелязани.
— О! — Джена не беше помислила за това, когато бе давала нарежданията си. — Гледах само да са бързи.
Джейсън се оттласна от стената, олюлявайки се леко, преди да стигне до кобилата, която щеше да язди.
— Знам, и това е важно. Ще ги сменим при първа възможност. Междувременно ще ни изведат бързо оттук.
Не изрече на глас опасенията си, че конете може да предизвикат нападение още преди да са излезли от Париж — Джена не се нуждаеше от допълнителни тревоги.
— А сега — каза той, връщайки се в конюшнята, за да излезе отвътре с износен чул, който започна да разкъсва на ивици с ножа — ще увием това около копитата на конете, за да заглушим шума. Така ще се придвижваме по-безопасно.
Схващайки веднага какво иска той, Джена взе ивиците, които й подаде, и започна да ги увива около копитата на животните. После поведе коня си към пъна, от който обикновено се качваше на седлото.
Повдигна се с пестеливи движения и преметна коляно през седлото. Полите й не бяха кой знае колко дълги, но се постара да скрие краката си колкото е възможно повече. Все пак голяма част от ботушите й продължаваше да се показва.
— По-добре седни по мъжки — каза Джейсън, напрежението от възсядането на коня прозираше в гласа му.
Разбираше, че е прав, но нищо не можеше да направи.
— Знам. Но слугите взеха другите коне и седлата. Оставиха Лейди по моя молба. Конярят е оставил и седлото, което използвам. За нещастие е дамско. Но няма да ни бави.