— Не — измърмори той, — аз ще го сторя.
Превит върху седлото, Джейсън пришпори кобилата си. С едната ръка държеше юздите, а с другата ножа, взет от непознатия посетител. Макар че бе рано за аристократите да се разхождат наоколо, бе достатъчно късно, за да е тъмно. Никой не би могъл да каже що за хора се спотайват в сенките и какво биха направили, за да се сдобият със скъпите животни.
Над главите им буреносни облаци засилваха усещането за влага и караха студения вятър да се впива в кожата. Джейсън потрепера и усети как краищата на раната му го опъват.
— Джейсън — прошепна Джена, — аз ще водя. Знам как се излиза от Париж.
Джейсън обмисли предложението й. Не се съмняваше, че знае пътя, а и беше малко вероятно някой да ги нападне отпред. Той задържа коня си и пусна Джена да мине.
Джена пришпори кобилата си в лек галоп. Джейсън я последва. Макар това да бе удобен конски ход, с всяка стъпка раната му болезнено пулсираше. Джейсън стисна зъби, за да не изстене.
Колкото и зле да понасяше ездата, той не намали бдителността си. По средата на всяка пресечка се извръщаше от седлото, за да види има ли нещо след тях… Нищо.
Когато почти бяха излезли от града, той вече стискаше юздите толкова здраво, че раменете го заболяха. Но дори сега, когато къщите съвсем оредяха, знаеше, че не може да се отпусне. Не чуваше някой да ги следва, но това не означаваше, че няма никой. И преди много пъти бе увивал копитата на коня си, за да заглуши тропота, както може би сега и преследвачите му, и незабелязан бе преследвал целта си.
Най-накрая, след като в продължение на час и половина не бяха срещали никаква сграда, Джейсън се приближи до Джена и й направи знак да спре. Конете не бяха уморени, ала Джейсън се чувстваше така, сякаш бе препускал от Лондон до Брайтън, поставяйки нов рекорд.
Джейсън тайно опипа чуждия нож в специално направената кания на ботушите му, която бе намерил празна, когато ги обу. Сетил се бе, че Алфонс сигурно е взел ножа, когато го разсъбличаше първата нощ.
После, с очи, непрекъснато обхождащи околността, той каза:
— С тия облаци, закриващи луната, пътят едва се различава. Но това е добре за нас.
Джена отвърна:
— Само да не се загубим.
Неуспял да определи чувствата й от кратката реплика, Джейсън се взря в нея през тъмнината, която ги разделяше. По ръбовете на пелерината, там, където качулката висеше над челото й, се бяха събрали капки влага. Не би могъл да види очите й, дори да бе достатъчно светло.
Изоставяйки хитруването, той без заобикалки попита:
— Страх ли те е?
— Да.
Потвърждението й съдържаше толкова неизказани емоции, че сърцето му се сви загрижено. Как би могъл да я успокои? Дори не беше сигурен дали трябва да опитва. Бяха напуснали Париж, но бяха далеч от Брюксел. Всеки завой от пътя можеше да ги сблъска с френски войски или дори френски селяни, привърженици на Бонапарт и готови да вземат пленници, и още по-лошо. Всичко, което би могъл да направи, бе да говори откровено и да не омаловажава чувствата й.
— Умно постъпваш, че се боиш. Прекалено самоуверените обикновено завършват зле.
— Благодаря — каза тя тихо.
Повече от всичко му се искаше да протегне ръце и да я вземе при себе си на седлото. Ала не можеше. И така губеха ценно време.
— Моля. Но стига за това. Трябва да яздим тъй, сякаш Бонапарт е зад нас, докато издържат конете. — Но колко дълго щеше да издържи той? На този въпрос не му се отговаряше.
Джена яздеше редом до Джейсън, едната й ръка бе на юздите, а с другата стискаше пелерината плътно около врата си. Пред луната минаваха облаци и образуваха танцуващи сенки по неравната местност, из която се движеха. От време на време се чуваше самотното бухане на нощна птица или прошумоляване на животно из папратта от двете страни на пътя.
Тя не знаеше колко далеч бяха стигнали или колко още щяха да яздят, преди Джейсън да разреши почивка. Пръстите й, дори в подплатените кожени ръкавици, които носеше, бяха толкова студени, че на няколко пъти изпускаше пелерината от врата си.
Гърбът започваше да я боли и щеше да й е трудно да слезе от коня. Пропъди неприятните мисли. Ако това лудо препускане бе трудно за нея, за Джейсън бе още по-мъчително.
Луната бе ниско, когато Джейсън най-после вдигна ръка и Джена дръпна юздите, за да спре коня. От пламналите ноздри на двете кобили се издигаше пара и хълбоците им се издигаха и спускаха като мехове. Точно навреме, реши Джена, потупвайки обления в пот врат на коня.
— Скоро ще съмне — каза Джейсън, дъхът му излизаше от устата като дим. — Трябва да намерим подслон и да поспим малко. Утре ще ни е още по-тежко.