Без да си прави труда да премести отпуснатото тяло, Джейсън го заобиколи и отиде при конете.
Щом видя фермера на пода, Джена бързо оправи дрехите си, скочи от сеното и се втурна да помага на Джейсън. Гласът й трепереше, когато попита:
— Уби ли го?
Той я погледна, без да издава чувствата си.
— Не.
Резкият му отговор бе достатъчен да угаси последните остатъци от огъня, който бе запалил у нея с ласките си само преди минути. Вече не бе оня любовник. Сега бе шпионин, който бягаше и всяка секунда му бе скъпа. Дори пръстите му върху гърба й, докато я закопчаваше, бяха безразлични и студени.
— Ето къде ще сменим конете — обяви Джейсън.
Джена се втренчи в него.
— Да ги сменим? Защо?
Той я погледна сурово.
— Защото, макар и да ценя желанието ти да осигуриш бързи коне, по-важното е да се придвижваме незабелязани. У този фермер сигурно ще се намерят няколко впрегатни коня. Тъкмо ще забогатее още, като намери тези чистокръвни кобили. — Изведе един от конете на фермера от отделението му и започна да го оседлава.
Джена не каза нищо повече, разбирайки, че Джейсън е прав. Възседнаха конете и потеглиха.
Вече на път за Брюксел Джена си припомни Ричи и обещанието към Луиджи. Как можа да го забрави?
Налагаше се да признае истината пред себе си. Тя бе влюбена в Джейсън, макар да не знаеше нищо за него, освен малкото му име и факта, че е английски шпионин. Не, не беше така. Знаеше, че е почтен, грижовен и на него може да се разчита и че е патриот. Това бяха качества, които тя високо ценеше, правейки го много по-желан, отколкото Ричи би могъл да бъде някога.
Но тя бе обещала на Луиджи и нейната чест нямаше да й позволи да пристъпи клетвата си, колкото и да бе изкушена да го стори.
Точно тогава Джейсън изсумтя и се намести на седлото, прекъсвайки мислите й. Упреквайки се за егоизма си, тя осъзна, че дори не бе попитала Джейсън за раната му. Толкова неща се бяха случили тази сутрин, че неговата рана и нейната мускулна треска от прекалено дългото яздене бяха останали на заден план.
— Джейсън. — Тя го настигна. — Искам да видя раната ти.
Той я погледна за миг и отново впери очи в пътя.
— Когато спрем да починем.
Преди да успее да протестира, той пришпори животното и на нея не й оставаше друго, освен да го последва. Малко след това той премина в тръс-ход, който разтърсва тялото с всеки удар на копитото на коня по земята. Знаеше, че Джейсън сигурно се чувства още по-зле, но той не издаваше звук.
Спряха, когато слънцето бе високо в небето. Джейсън й подаде сиренето и хляба и започнаха да се хранят бързо и в мълчание. Джена облиза и последната троха от пръстите си, наслаждавайки се на сухия хляб, после отиде до седлото и взе торбата с лекарствата.
Джейсън подхвърли през рамо:
— Не още. Чака ни много път. Искам да сме в Брюксел, преди да е свършила седмицата.
Тя потисна протеста си. При други обстоятелства би му казала, че подобна езда ще съсипе конете, но един поглед към решително стиснатата му челюст бе достатъчен да я възпре. Щеше да е безсмислено. Той би пришпорвал животните до смърт, ако се наложи.
Джейсън се взря в Джена, докато тя възсядаше впрегатния кон. Препускането за нея бе също толкова трудно, колкото и за него.
Когато мракът най-после се спусна, не се виждаше никакъв подслон. Бяха отминали села и единични ферми и сега се намираха в безлюдна местност, в която нямаше дори дърво, където да се скрият.
Прокарвайки раздразнено пръсти през косата си, Джейсън се взираше в хоризонта. Не му оставаше друго, освен да се отклони от пътя и да се надява, че ще намери нещо. Най-накрая спряха в една падинка в иначе равния терен, която не се виждаше от пътя.
Джейсън даде на конете няколко шепи овес и ги спъна тъй, че да могат да хрупат от тревата наблизо.
След като се нахраниха, Джена реши, че този път няма да приеме възраженията му. Щеше да се погрижи за раната.
Джейсън седна на земята, използвайки седлата, за да подпре долната част на гърба си, докато Джена отвиваше превръзката. В оскъдната светлина от слабия огън, който бе разрешил Джейсън, Джена успя да види, че краищата на бинта са покафенели от мръсотия и изпотяване. Раната обаче беше суха; краищата й имаха здрав розов цвят.
Джена въздъхна облекчено.
— Раната се оправя. След ден-два ще започне да те сърби.
Джейсън се засмя тихо.
— Да. Познавам това състояние.
— Хубаво щеше да е, ако можех да сменя превръзката ти с нова, но… — въздъхна тя.
Той спря заетите й с бинта ръце и вдигна дланта й към устните си.