Обичаше я и също толкова силно я желаеше. Колкото и да беше изтощен от преживяното през последните седмици и от споделената страст, все така желаеше Джена. Знаеше, че никога няма да се насити на това сладко, безкрайно отдаване.
— Джена — промълви той нежно, — ти си моя.
— Обичам те — отвърна тя.
Джена имаше чувството, че всяка поричка от тялото й е изпълнена с неговата любов. Кожата й сякаш бе преситена. Разширените й ноздри поемаха мускусния аромат на любовта, който беше полепнал по телата им и по завивките.
Джейсън се отпусна по гръб и същевременно я привлече към себе си. Целуна челото й, върха на носа, устните. Сега я докосваше нежно, без страст.
— Щом пристигнем в Брюксел, ще се оженим. — Думите му прозвучаха тихо и ясно, а очите му дебнеха да видят реакцията й.
Ще се оженим… Тя въобще не бе очаквала, че ще й предложи женитба. Ако си бе помислила такова нещо, нямаше да му позволи да я люби, защото знаеше каква болка ще му причини по-късно.
Задоволството и отмалата напуснаха тялото й. Трябваше да напрегне всички сили, за да се овладее и да не й проличи колко е отчаяна. Какво трябваше да му каже? След като се беше любила така с него, трябваше да бъде невероятно щастлива, че й предлага да се оженят.
Каква ирония на съдбата, че не може да го има, че той я желае толкова силно, колкото и тя него, сърцето й направо щеше да се пръсне от мъка. С неимоверни усилия тя успя да сдържи сълзите, които вече замъгляваха очите й.
Ами Ричи? Независимо какво изпитваше към Джейсън, тя нямаше право да измени на думата, дадена на Луиджи. Луиджи можеше да е мъртъв, но тя беше длъжна да удържи думата си. Независимо по какъв начин я бяха принудили да се съгласи. Ако не беше Луиджи, майка й щеше да умре.
Усещаше, че всичко е свършено, но някак си успяваше да се усмихва на любимия си. Въпреки всичко, споменът за тази любовна нощ, за предложението му да се оженят щеше да я подкрепя през останалата част от живота й, който щеше да бъде истински ад.
Тя прокара пръст по веждите на Джейсън, после по правата линия на носа му и като стигна до устните, спря. Той беше нейният любим, нейната любов, животът й — и тя не можеше да го има.
— Нека първо да стигнем в Брюксел, тогава ще правим планове.
— Джена? — Лицето му изглеждаше разтревожено, той сложи ръка на кръста й, за да й попречи да стане. — Какво има?
Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.
— Нищо, нищо, любими.
Лицето му стана още по-навъсено, когато тя се измъкна от прегръдките му. Усещаше, че докато се обличаха, той не откъсва поглед от нея. Нямаше сили да го погледне, страхуваше се, че мъката ще я завладее напълно и затова упорито извръщаше очи.
Вместо това се стараеше да запомни всичко в малката стая — от грубите стени до гаснещия огън, до голия под и неравното легло, върху което се бяха любили. Не биваше да го прави. Тя се извърна настрана и скришом бръсна сълзата, която се стичаше по бузите й.
Джейсън забеляза мъката, изписана на лицето й. Когато тя вдигна ръка, той се досети, че плаче. Неспособен да издържа повече, той се приближи до нея, забравил студа, от който цялото му тяло бе настръхнало.
— Джена — промълви той, взе я в прегръдките си и я притисна до сърцето си. — Защо плачеш, щом няма нищо? — Тя не искаше да го погледне и той повдигна брадичката й. — Няма ли да ми кажеш?
Тази нежна загриженост я накара да изпита облекчение, изкушаваше се да му каже всичко. Помисли си, че така навярно ще е най-добре. Дори той да разбереше всичко, двамата можеха да продължават по този начин, докато стигнеха до Брюксел.
Все пак изпитваше известно съмнение. Ако Джейсън разбереше, че е сгодена, за него щеше да бъде въпрос на чест да не я докосва повече, а тя нямаше да го понесе. Не още. Отчуждението между тях щеше да дойде прекалено рано.
Колкото и да жадуваше за щастието да бъде в прегръдките му, все пак никак не й се искаше да го лъже. А да продължава да твърди, че няма нищо, означаваше да го лъже.
— О, Джейсън — задавено изплака Джена и зарови лице на гърдите му. — Толкова те обичам, че чак ме боли от това.
Той я вдигна на ръце и я занесе до леглото. Седна на ръба му и я сложи в скута си като малко дете.
— Джена, струва ми се, че нищо не разбирам. Никога не съм искал да ти причиня болка. Ако ме обичаш толкова много, защо те боли от това?
Тя дълбоко си пое дъх.
— Джейсън, аз те обичам, имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне от толкова много любов, защото не може да я побере. Мисля, че те обичам още от онзи миг, когато зашивах раната ти и ти отвори очи. Вместо да се оплачеш, че те боли, ти се пошегува.