— Джена, не може да бъде! — възкликна Хестър, а пухкавите й ръчички започнаха да потреперват от вълнение. — Не бива да излизаш на улицата, нито да се грижиш за тези мъже. Не е прилично.
Досега Джена успяваше да се овладее, но в този миг нервите й не издържаха.
— Трябва и ще го направя, лельо. И ще съм ти много благодарна, ако спреш с това хленчене и натякване. Ако е останала някаква човещина у теб, ще дойдеш с нас.
Кръглото лице на Хестър се сбърчи. От пребледнелите й устни се изтръгнаха ридания, а от тъжните й очи бликнаха сълзи.
— О, боже, о, боже! — промърмори тя, завъртя се и забърза към вратата.
Ужасена от стореното, Джена се спусна след леля си. Успя да хване Хестър пред вратата. Прегърна обърканата жена и почти насила я накара да спре.
— О, мила, съжалявам. — Бе обидила Хестър, която толкова се тревожеше за нея. Това й дойде прекалено много. Накипелите чувства и едва сдържаните страхове, които я преследваха след заминаването на Джейсън, изведнъж избиха. Джена тихо заплака, сълзите се стичаха по бузите й и оставяха горчивия вкус на сол в устата. — Съжалявам, Хестър. Не знам как да ти го обясня.
Полека-лека Хестър се успокои. Подсмръкна шумно за последен път.
— Хайде, хайде, Джена. Знам, че не искаше да ме обидиш. Ти се чувстваш направо съсипана заради тази битка и заради онзи мъж, който участва в нея. Предполагам, че е така.
Макар да бе свикнала с емоционалните избухвания на Хестър, Джена бе слисана от бързината, с която леля й направи такъв голям завой. И понеже смяташе, че Хестър трябва да знае за това, тя каза:
— Права си. Джейсън участва в битката.
— Хайде, хайде, детето ми. Той сигурно ще бъде добре.
Тя се изтръгна от прегръдките на Джена и сама я въведе обратно в стаята, която двете току-що бяха напуснали.
— Мъже като него винаги стоят здраво на краката си. Разбира се, като се има предвид как се е проявявал Ричи напоследък, този тип Джейсън изобщо не изглежда лош.
Джена се засмя през сълзи и едва не се задави.
— Лельо, ти винаги ми говориш много поучителни неща.
Хестър веднага засия и забрави, че е била обидена.
— Да, така е. Нали е така? — В този миг тя забеляза Алфонс, мисис Майкълс и Майкълс, които я гледаха осъдително. — Да не съм ви чула да продумате. Аз съм дама, а никоя дама не се грижи за разни непознати от улицата. — Хвърли кос поглед към Джена. — Освен по собствено желание. Ще остана тук и ще продължа да приготвям превръзки.
Джена знаеше, че Хестър е доволна от себе си и смята, че прави повече от необходимото.
— Благодаря ти, мила. — Тя целуна леля си по бузата, а после се обърна към хората си и каза: — Най-добре е да тръгваме.
Изминаха много часове, зората отново позлати небето и едва тогава Джена си позволи да си почине. Изправи се и се протегна, защото гърбът ужасно я болеше от постоянното навеждане. Дори очите я боляха. Пареха от умората и се замъгляваха от непрекъснатото взиране, тъй като тя бе зашивала раните на онези войници, с които прекалено заетите хирурзи отказваха да се занимават.
— Милейди, най-добре е да си отиваме вкъщи — каза Алфонс, който бе останал с нея през целия ден и през нощта. — Вие имате нужда от почивка.
Тя го погледна и поклати глава.
— Ти тръгвай. Аз имам още работа.
— Ще остана — каза той и упорито стисна зъби.
— Както искаш — отвърна с въздишка Джена. Обърна се и тръгна по улицата, като заобикаляше ранените, небрежно изоставени наоколо, сякаш бяха съвсем ненужни. Слушаше болезнените им стенания и раздиращата кашлица, а стомахът й се свиваше от безсилие, защото с нищо не можеше да им помогне.
Едва сдържайки риданията, които напираха в гърлото й, Джена продължаваше да върви, като поспираше от време на време. Не искаше да намери онова, което търсеше, но трябваше да е сигурна, че Джейсън не е тук. Ако го намереше тук, щеше да остане с него.
Някакъв мъж вляво от нея се покашля, за да привлече вниманието й. Под лъчите на изгряващото слънце косата му лъщеше като златна. Това бе Джейсън! Краката й сякаш сами я понесоха към него.
Готова да повика Алфонс и да му нареди да вдигне Джейсън, за да го закарат у дома, тя приближи и погледна надолу. Мъжът обърна лице към нея. Не беше Джейсън.
Съвсем объркана, Джена се взираше в него. От една страна, беше разочарована, че не е Джейсън — този човек бе жив и макар че имаше голяма рана на челото си, за която някой трябваше да се погрижи, иначе изглеждаше невредим. От друга страна, бе доволна, че това не е Джейсън, защото винаги имаше възможност той да се върне напълно здрав и читав.
— Мис?
Този хриплив умолителен глас мигновено я накара да дойде на себе си. Той имаше нужда от помощ.