Застанала в очакване пред вратата на неговия кабинет, Джена с неспокойна ръка приглади кафявия муселин на жалейната си дреха. След като чака така цяла вечност, тя стана и безшумно закрачи напред-назад покрай затворената врата. Кога ли щеше да я приеме? Самообладанието започваше да я напуска.
Точно когато реши да почука на вратата, дочу гласа на Уелингтън, който й казваше да влезе. Разкъсвайки се между облекчението, че най-после ще говори с него, и страха от това, което той можеше да й каже, Джена замря пред вратата, а облечената й в ръкавица ръка потръпваше над дръжката.
— Влезте — отново рече Уелингтън и в гласа му прозвучаха нотки на нетърпение.
Това бе достатъчно, за да я накара изведнъж да забрави за своята нерешителност. Изправила глава и изопнала рамене, тя влезе.
— Ваша светлост.
Направи реверанс.
— Моля ви, контесо, без излишни формалности. Прекалено много преживяхме напоследък, за да обръщаме внимание на подобни неща.
Джена се изправи и срещна замисления му поглед.
С патрицианския си нос и присвитите си очи той й заприлича на ястреб. Преди да успее да продума, херцогът й предложи стол, поставен точно пред бюрото му.
— Какво мога да направя за вас, контесо?
Беше чувала, че не е разговорлив, но при все това този директен въпрос я обърка. Очакваше, че ще й се наложи да говори за победата му и да го гледа как се разтапя, описвайки успеха си.
Джена навлажни устните си и се постара да формулира наум въпроса си, а се налагаше и да успокои треперещите си ръце.
— Ваша светлост, аз… аз знам, че не съм роднина на виконт Евърли, но… но…
Уелингтън, който не откъсваше очи от разтревоженото лице на Джена, се съжали над нея.
— Искате да знаете каква е съдбата му?
Тя унесено кимна. Сега, когато въпросът бе поставен, нямаше сили да изрази страховете си или да каже нещо друго, което би довело до потвърждаването на тези страхове.
Уелингтън отклони поглед от изпълненото й със страдание лице и взе да размества купчината книжа, които лежаха на бюрото му. Стомахът на Джена се сви на топка от страх, сякаш някаква огромна скала я притискаше към земята. Без да й бе казал и дума, тя вече знаеше, че новините са лоши.
Херцогът отново погледна към нея и произнесе с тих, почти нежен глас:
— Евърли се сражава храбро. Той беше прекрасен човек и ние се гордеем с него.
Той беше прекрасен човек… Думите му сякаш идваха от много далеч. Гърдите й така се стегнаха, че не можеше да диша. Ръцете, отпуснати в скута й, станаха студени и неподвижни като смъртта. Животът й се обезсмисли.
Неспособна да го слуша повече, Джена се изправи и промълви:
— Благодаря ви, че ми отделихте време.
Обърна се и тръгна към затворената врата. Ръката й сякаш несъзнателно посегна и натисна дръжката. Краката й сами я понесоха навън от тази стая. Щом излезе, тя се обърна наляво и пое по коридора към изхода. Без да вижда нищо, Джена успя да слезе по стълбите на улицата и унесено подмина Алфонс и каретата си.
Не бе успяла да каже на Джейсън, че ще се омъжи за него. Беше го оставила да отиде на война, уверен, че тя има намерение да се омъжи за друг. Сега вече никога нямаше да може да поправи стореното зло.
Очите й бяха пълни със сълзи, които не искаха да потекат. Вече бе плакала достатъчно, щеше да й стигне за цяла вечност. А мъката, която изпитваше, бе толкова страшна, че сълзите не можеха да й донесат облекчение.
Съвсем отмаляла, тя се спъна и падна на колене. Тялото и душата й така се разкъсваха от мъка, че нямаше сили да стане. Вместо това, Джена закри лицето си с ръце.
Как щеше да живее без Джейсън?
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ню Орлиънс, януари 1816 година
Джена разсеяно оглеждаше балната зала на Конде Стрийт и непрекъснато се питаше защо ли бе позволила на Ричи да я придума да дойде в Ню Орлиънс. На всяка стена имаше по няколко реда балкони, пълни с креолски дами и техните дъщери, на които не беше позволено да танцуват. А онези, които имаха намерение да танцуват, седяха на столовете, разположени в по-отдалечените ъгли на залата. Джена седеше при нетанцуващите.
Тя отново насочи поглед към прилежно отпуснатите си в скута ръце. За нищо на света не биваше да позволява на Ричи да я убеди да дойде в Ню Орлиънс, но по времето, когато се съгласи с него, нищо нямаше значение. На мястото на сърцето й зееше пропаст. Джейсън бе мъртъв.
Тогава, след като излезе от кабинета на Уелингтън струваше й се, че са изминали години от този ден, а не само шест месеца, — тя се разболя, повалена от депресията, и цяла седмица организмът й се бореше с възпалението на белите дробове, причинено от нея. Щом се съвзе, Ричи започна да й досажда с предложенията си да се омъжи за него. Макар че след кръвопролитията и преживяното отчаяние при Ватерло тя бе решена да се омъжи за Джейсън, сега него го нямаше, а и причината да откаже да се омъжи за Ричи й се виждаше недостатъчно сериозна. Но все пак не можеше да си наложи да се омъжи за Ричи. Не още. Трябваше й време, за да скърби за Джейсън.