— Ще остана при него през нощта — каза Алфонс. Категоричният му тон не търпеше възражение.
Джена знаеше кога да се признае за победена:
— Няма да ти е лесно. Утре трябва да си отспиш. Сутринта ще увелича броя на лакеите с извинението, че точно сега се чувствам несигурно в Париж. — Въздъхна и потри слепоочия. — Това е добра причина и е разумно, дори да нямахме гост.
Алфонс кимна, после влезе в стаята на болния, затваряйки тихо вратата след себе си.
Джена остана вгледана в тежката дървена врата. Не беше способна да мисли свързано, а трябваше да се отбие и при Хестър. Потискайки една въздишка, тя тръгна по коридора и спря пред стаята срещу своята. Джена беше обещала на леля си, че ще й се обади, а тя винаги държеше на думата си. На тихото почукване не отговори никой. Опита отново — и пак нищо. Изглежда, Хестър бе успяла да заспи, въпреки страховете си.
Джейсън я гледаше как напуска стаята. Топлотата, която го обгръщаше, си отиде с нея. Той се усмихна мрачно. Само на него можеше да се случи да го ранят смъртоносно тъкмо когато е намерил жена, която иска да впечатли. Ех, ако можеше да й се довери, но той не знаеше дори името й, да не говорим за това на коя страна бе. Френският й беше добър, ала се усещаше някакъв акцент. А пък Алфонс беше френско име.
Не, той не можеше да рискува постигнатото през последните две години, като й се довери, докато не му се наложи или докато не разбере коя и каква е тя.
По дяволите! Искаше му се да й се довери.
Големите й кафяви очи и усмивката й бяха твърде нежни, за да принадлежат на жена, на която не би могъл да се довериш. И тази трапчинка на брадичката й, която го молеше да я целуне. Той направи гримаса, припомняйки си състоянието, в което се намираше. Не беше във форма да направи друго, освен да й бъде благодарен.
Утре ще научи повече за нея, а след това ще трябва да си тръгне. Не можеше да поеме риска човекът, който го бе нападнал, да го проследи и да стори някакво зло на нея или на хората, работещи за нея. Дължеше й повече от това. Сигурно вече щеше да е мъртъв, ако не беше тя.
Трябваше да я пропъди от съзнанието си… и от тялото си. Той се усмихна мрачно. Нуждаеше се от почивка. За първи път от месеци наред му се удаваше случай да спи, без да държи в едната си ръка ножа. Трябваше да се възползва от това. Сутринта щеше да има достатъчно време да реши как да напусне Париж.
ВТОРА ГЛАВА
Джена се събуди внезапно. Какво я бе стреснало? И тогава го чу — трополене на карета по калдъръма. Още не можеше да привикне към този звук. Във Венеция хората пътуваха по вода, но това бе Париж, а тя бе тук от няколко месеца.
Ако шумовете отвън не бяха достатъчни да й го припомнят, то вътрешността на тази взета под наем къща би трябвало да го стори. Вместо прозорци от пода до тавана, пропускащи яркото слънце на Италия, тя се сблъскваше с тежки кадифени завеси, покриващи миниатюрни прозорци, които изолираха нежеланото натрапничество на големия град. Вместо полирани мраморни подове в пъстри тонове, тя стъпваше върху дебел кафяв килим, от който внушителната й спалня изглеждаше тъмна и гробовна. Дори мебелите бяха отблъскващи, масивни, натруфени реликви от друга епоха.
Не би избрала тази къща с мрачната й атмосфера и в близост до центъра на Париж. Избрал я бе Ричи, заявявайки, че при сегашния наплив от хора, стичащи се тук да отпразнуват заточването на Наполеон на Елба, не би могло да се намери нищо по-добро.
Тя въздъхна примирено при мисълта за Ричи, бъдещия й съпруг и последен потомък на фамилията Понти. Беше принудена да приеме Ричи. Това бе спомен, който би предпочела да забрави, но…
— Джена — каза Луиджи.
Гласът на съпруга й изпод купчината одеяла, покриващи измършавялото му тяло, бе тих и хриптящ. Поглеждайки над книгата си, Джена видя, че той протяга към нея ръка. Веднага остави романа и се изправи. Пръстите му бяха студени и се впиха в топлата й плът, сякаш се опитваше да изкопчи от нея живот. От цялата си душа искаше да може да му даде това, от което се нуждае, откакто лекарят бе казал, че не му остава много.
— Да, Луиджи? — попита тя тихо, сърцето я болеше, че трябва да го гледа в това унизително положение.
— Джена, и двамата знаем, че умирам. — Пресече го пристъп на кашлица.
Тя го придържаше за раменете по време на разтърсващите движения, желаейки повече от всичко да облекчи болката му. Усети как очите й се пълнят със сълзи, но се удържа. Това нямаше да му хареса. Когато най-сетне спря да кашля, тя го положи обратно на възглавниците и нежно отстрани рядката прошарена коса от челото му, останало сухо въпреки усилието.