— Сбогом, съкровище! — Сълзите се търкаляха по бузите на Джени. — И вече никога не позволявай някоя друга учителка да ти измъкне мъжа пред очите! За жената няма нищо по-бързо и по-сигурно в света от това, да изгуби доверие в себе си.
Бети се сбогува с Лоана, прегърна я набързо и се качи в колата. Моторът вече работеше, готов да потегли, когато Джени изтича и се хвърли на вратата на автомобила.
— Обещай ми нещо, душице! Ако някога се разколебаеш и поискаш да се върнеш или ако налетиш на човек, който не си струва, искам да си дойдеш право при добрата стара Джени. Обещаваш ли, мила?
— Няма да забравя — каза Бети. — Ще запомня. Джени не се откъсваше от вратата.
— И още нещо. Нали ме знаеш колко съм сантиментална, пращай ми по една картичка за Коледа и за Четвърти юли, стига ми. Нали ще направиш това за добрата стара Джени?
— Няма да забравя.
Автомобилът бавно потегли. С рукнали по лицето й сълзи Джени се опита да се задържи за бравата. Колата засилваше хода, Джени се затича след нея, но като разбра, че не може да се състезава, ръцете й се отлепиха от дръжката. Повървя още малко подир нея, додето стигна ъгъла.
Оттам синьобелият автомобил изфуча по Морнингсайд стрийт към щатското шосе. Застанала измъчена насред улицата, Джени дишаше тежко и безизразно проследи колата, додето се изгуби.
После дълго след изчезването на автомобила тя се върна на тротоара. Там я чакаше Лоана. Джени не се постара да спре сълзите, а само кимна на Лоана и едва-едва се затътри към къщата. Не си казаха нищо, влязоха и се озоваха в хола.
— Това ми е най-тъжният ден в живота — разплака се Джени и се строполи по очи върху канапето, като заудря червения плюш с юмруци. — Знам си аз, до края на живота няма никога повече да видя Бети Уудръф. Беше ми като дъщеря, като родна дъщеря. По-страшно изпитание не съм преживявала.
Тя се изправи на канапето и огледа стаята, столовете, масата и картините по стените, сякаш искаше да установи коя нейна скъпа вещ не е вече на обичайното си място. Най-сетне с блестящи от мъка очи тя безпомощно се обърна към Лоана:
— Лоана, мила, нямаш представа колко ми е тежко, дето Бети си отиде завинаги. Все едно, че предаваш на гробаря скъп човек да го зарови в гробищата. Дори по-страшно, защото е жива, но вече умряла — Джени кимна на Лоана да се приближи. — Лоана, мила Лоана, седни при мен, хвани ме за ръката. Чувствам, че в този миг не съм в състояние да остана самичка. Трябва ми някой, когото да мога да докосвам, да усещам — Лоана дойде до канапето и приседна, а Джени я прегърна. — Обещай ми, душице, ти поне да не бягаш, да не ме изоставяш! — молеше се тя и в отчаянието си галеше Лоана. — Ако искаш да знаеш истината, толкова съм мекосърдечна и плачлива, че ако и ти си отидеш като Бети Уудръф и ме оставиш сама, просто ще се свия и ще умра. Само жена като мен знае колко е страшно да си сам на този свят. — Тя изтри сълзите от лицето си. — Вярно, все още имам Вийзи Гудуили, но то е от време на време, на годината по осем-девет месеца го няма и всякога има опасност да срещне някъде някое момиче-лилипут и вече да не се завърне. А и почнах да се боя, че съдията Рейни няма никога да се реши да се оженим. Едно време все намекваше, но дните минават един подир друг, а сериозно и досега не ми е предложил. На моите години сам не се живее, не мога да понасям по цяла година самичка да кукувам. Като стигне моята възраст, порядъчната жена, каквато съм аз, почва сама себе си да съжалява и да си чука главата, дето не се е омъжила още когато външността й е била подходяща. Сега вече всякакъв мъж ще ми стигне, какъвто и да е — ако ще да е мързелив, нехранимайко, негодяй… Работата е, че не виждам за себе си никаква надежда, освен ако час по-скоро не стане чудо. Затова те моля: остани да ми правиш компания. Моля те, кажи, че няма да си отидеш и да ме напуснеш, нали, душице?
Телефонът в антрето пронизително зазвъня. Джени не му обърна внимание. Едва на третия звън тя се надигна с отегчена гримаса. Беше сигурна, че някой търси Бети, и бе решила да не вдига слушалката.
Но телефонът продължи да звъни, звукът му ставаше все по-настойчив и тревожен.
— Аз ще се обадя — каза Лоана и стана. Джени я улови за ръката и я дръпна на канапето.
— Не! — заповяда строго тя. — Не ти, миличка, не искам ти да се обаждаш! По-добре аз. Зная какво да кажа, ако питат за Бети Уудръф. Не искам и на теб да говорят така.
Додето отиде до антрето, телефонът продължаваше да се дере. Разгневена, Джени седна на стола до него и вдигна слушалката.