— Джени, разбирам какво ти е, но има случаи, когато е по-разумно човек да се вслушва. Убеден съм, сега е тъкмо такъв случай. Подобен компромис…
— Няма нищо да направя, Майло! Ти ме познаваш. Аз съм Джени по име и жена по природа!
XIII
Минаваше четири следобед, когато Дейд Уомак излезе от регистратурата на изградената от червени тухли съдебна палата с препречена отпред колонада и се отправи по диагоналната алея през затревения площад. Оттам бавно закрачи към бара на Хари, който се намираше на източния край. Дори в този час все още горещо и влажно, набъбналият сив облак все тъй висеше над околността и Дейд бе свалил палтото си, сега преметнато на ръката му. По улиците почти не се срещаха хора, но Дейд беше тъй дълбоко потънал в мисли, че не спря да поздрави и малцината, които срещна.
Както винаги предпазлив и предвидлив в подобни случаи, Дейд изгуби доста време предварително да проучи всички правни положения, свързани с един имот, който възнамеряваше да закупи.
Тази сутрин бе решил да внесе първата вноска от пет хиляди долара за една сграда в негърския квартал, на отвъдната страна на Пийчтри стрийт и отсега се радваше на перспективите. Собственикът на постройката в последно време бе претърпял няколко големи загуби в бизнеса и притиснат от банката да плаща, бе дошъл при Дейд Уомак за пари, та по-скоро да изплати задълженията си. Сградата беше двуетажна, разположена на оживено кръстовище, и не беше по-стара от пет години. Горният етаж се разделяше на шест двустайни апартамента, които бяха до един дадени под наем, а в приземния етаж преуспяваха ресторант, игрална зала, бръснарница и една бакалница.
Когато станеше собственик на този ценен имот, в което бе сигурен — до това щеше да се стигне или поради неплащане на задълженията, или по друг някакъв път, — след две-три години Дейд щеше да притежава вече целия жилищен блок. И сега негова собственост беше почти половината негърски квартал на Солисо, а това му осигуряваше близо половината жилищни и търговски наеми, плащани от двехилядното негърско население, обитаващо отвъдната страна на Пийчтри стрийт. Беше казал веднъж, че най-великата му цел в живота е да получава наем и от последния негър в Солисо. Засега бе успял да им попречи и негрите не живееха никъде другаде в града, а тъкмо в този квартал.
Вътре освен Хари Хокеи, собственика и съдържателя на бара, Дейд свари още неколцина мъже; пиеха бира. Дейд захвърли палтото си на един стол.
— Здравей, Хари! — екна гръмливият глас на Дейд и в същото време по бара се плъзнаха няколко монети. — Не се усуквай, ами давай да си гледаме работата! — Той свали шапката и я метна встрани. — Здравейте, Джордж, Бил, Джо, Фред! — Като присви очи, Дейд се вгледа в човека, седнал на другия край на бара. — Кой е тоя, дето се е скрил там? Да не съм пропуснал някоя важна персона? Или е някое селянче от Съмър Глейд или от Пиуи Крийк, тия забравени от господа места?
— Това съм аз, Хюстън Брузли — обади се човекът. — Здрасти, Дейд! Как си?
— Добре, добре, по-добре не съм бил, Хюстън — отвърна Дейд с понижен глас. — Как е госпожата?
— Добре си е, Дейд.
— Чудесно, чудесно, колко се радвам, Хюстън — той се наведе над бара и кимна на Хари Хокеи. — Извади от задната стаичка едно шише от моето, царевичното, и налей на тия прекрасни джентълмени по една мъжка глътка! Не мога да понасям свестни хора като тях без здрава напитка в ръка. Срамота! Я ги виж, насядали и преглъщат тая карамелена вода от лимонадените шишета! Ако ще и методисти, ако ще и баптисти да са! Съвестта няма да ми позволи аз да пия уиски, а те да изливат в канала тая бира!
— Този път, Дейд, ще трябва да налеем уискито в бирени чаши — извини се Хари. — Не ми е много по вкуса, но вярвам, че няма да имаш нищо против. Работата е, че от няколко дни, както ми казаха, из града душел някакъв агент на Комисията по алкохолните напитки. Не мога да рискувам да ми отнемат разрешителното. Нали ги знаеш как пипат от Алкохолната? Щем открият заведение, в което на бара не сервират само бира и вино, моментално ти дигат разрешителното.
— По дяволите, Хари! Да ми разливаш уискито в бирени чаши! Имаш ли ум в главата?
— Зная, твое си е уискито, Дейд, приятно ми е да ти го съхранявам и винаги да ти е под ръка, ама не смея да се навирам в очите на Алкохолната. Хванат ли ме с уиски на бара, може и да не си видя повече разрешителното. Все се моля да доживея деня, когато разумната част от хората ще гласуват за възстановяването на продажбата на уиски не само по масите, ами и на крак, и да затворят тия държавни магазини с готовите опаковки. Каквото съседа ти, това и ти! Знам ги аз, това са ония, набожните, дето гласуват за въздържание, а се наливат…