— Не съм сигурен дали си прав, като я мислиш за негърка — каза Хауърд. — Според мен е полуиндианка. Днес я срещнах на улицата.
— Глупости! — Дейд повиши глас. — Важното е, че е мулатка и се прави на бяла. Мен това ме ядосва! Нали не е чистокръвна бяла? Не е! Поли негърка или полуиндианка — все едно! Сега ще се пазарим ли? Каква е разликата? Никаква! Цветът си е цвят, какъвто и да го наричаш.
— Дейд, съдебните власти са разпоредили…
— Да вървят по дяволите разпоредбите на тия смахнати съдебни власти! — Дейд се изправи и се облегна с две ръце на писалището. — В Солисо и в Индианола разпоредбите си ги измислям аз! — Като се изпъна и закиска, той протегна към Хауърд правия си показалец. — Вземи, че набий жена си — съдебните власти са разпоредили, че в едни щати това се смята престъпление, в други лошо поведение, а някъде пък е направо чисто и просто побой. Да не искаш да кажеш, че след като има такова свято разпореждане, мъжете вече не бият жените си? Нищо подобно. Кажи ми истината, синко. Можеш ли под клетва да потвърдиш, че не познаваш човек, който не е налагал жена си в миналото, не го прави сега и няма да я бие в бъдеще? Не! И закълнеш ли се, лъжлива ще ти бъде клетвата и ти сам знаеш това.
— Дейд, не мога да споря на подобна основа.
— Добре. Значи въпросът е решен. Значи по това, което съм намислил да направя, разногласия между нас няма.
— Но аз все пак мисля…
Дейд отиде до другия край на писалището и се върна.
— Слушай, синко. Кажи ми нещо. И помни, искам откровен отговор. Отде знаеш толкова много неща за тази мулатка и защо се обявяваш в нейна защита?
— Само веднъж съм я видял — отвърна Хауърд. — Срещнах я на улицата днес по обед.
— Това било, значи! Зърнал си я и ти е харесала, така ли? Като се беше разпенил преди малко, и аз същото си помислих. Страх те е да не я изгоня от града, кажи си. Ще ти се да остане, та да я погнеш по алеите, а?
Хауърд скромно се усмихна.
— Това е нещо съвсем друго, Дейд.
— Не се безпокой, синко — каза Дейд, приближи го и го тупна по гърба. — Мислех си най-напред аз да я спипам, ама виждам, че си ме изпреварил. Както и да е, тя и без това ще се премести оттатък Пийчтри стрийт. Там ще можеш да си я гониш, колкото щеш, и много по-добре, отколкото тук.
На вратата се похлопа и в кантората влязоха Джордж Съдард и Хюстън Брузли. Още не бяха си отворили устата и телефонът зазвъня.
Дейд посочи вратата към съседната стая.
— Хауърд, заведи ги там и им кажи да почакат, докато говоря по телефона. И затвори вратата!
Телефонът продължаваше да звъни, но Дейд ги изчака да излязат и тримата и затвори вратата. После седна на писалището и вдигна слушалката.
— Говори Дейд Уомак — високо каза той.
— Здравей, Дейд. Обажда се Майло Рейни. Как си?
— Чудесно, Майло, чудесно По-добре не съм бил. А ти?
— Както винаги, Дейд. Обаждам ти се…
— Време беше! — отсече Дейд. — Цял следобед чакам да се обадиш. Трябваше по-рано да звъннеш. И освен това мулатката изобщо не се е вестявала в моята кантора. И нея чакам.
— Дейд, направих, каквото можах, но по никакъв начин не успях да убедя Джени Ройстър. Не ще и да чуе какво й приказвам. Снощи беше при мен два часа, днес говорих с нея по телефона… Предадох й твоите думи, но се опъва. Същото стана и като й казах да ти прати момичето в кантората.