— Майло, ти не можеш ли да влияеш на своите клиенти?
— Как не се мъчих, Дейд, не ще и толкоз! Запъна се като магаре на мост. Нали знаеш, има ги такива жени. Като си решат, оглушават, приказвай, ако си нямаш работа, все едно, че на кол от стобора говориш.
— Лошо, Майло, лошо — каза Дейд. — Съжалявам, че трябваше да чуя това.
— Дай ми още няколко дни, Дейд — примоли се съдията Рейни. — Сигурен съм, че ще я накарам да се вслуша в разума и да си промени решението, само време ми трябва. Още два-три дни…
— Знаеш ли в колко залязва слънцето днес, Майло?
— Не, не знам точно…
— Аз пък знам. В пет и трийсет и пет. Точно!
XIV
Болнаво бледен, тревожен и смутен, проповедникът Клъф се измъкна от прашния си автомобил на паркинга пред църквата и уморено се довлече до къщата на Джени Ройстър. Тъмносиният му костюм беше измачкан и провиснал, целият в перушинки и влакна, несресаната му черна коса подскачаше, паднала върху челото. Имаше вид на човек, напълно обезнадежден и сломен.
Напъхал оскъдния си гардероб и всички лични вещи в куфари и картонени кутии, проповедникът Клъф ги бе струпал на задната седалка и в багажника, а библията, библейският речник и двайсетте тома образци за проповеди, сватбени речи и надгробни слова, наредени в друга грамадна кутия, се намираха на предната седалка.
Беше малко след пет, за първи път този ден въздухът бе прохладен и приятен. Някои от обитателите на Морнингсайд стрийт бяха наизлезли и насядали по верандите, други се разхождаха из дворовете и се радваха на хубавото време. В небето все още се носеха облаци и тъй като слънцето залязваше зад сивата им покривка, здрачът приближаваше по-бързо от друг път.
Като стигна къщата на Джени, проповедникът Клъф прекоси на пръсти верандата и плахо почука на входната врата. Не се обади никой. Той притисна ухо до цепнатината на вратата, но нищо не чу. Уплашен и обезкуражен, потропа още веднъж, по-силно. Решил да не мърда оттук, додето не му отворят, напрегнато слушаше да долови стъпки в антрето.
Продължаваше настойчиво да чука, когато Джени внезапно отвори вратата. Беше запъхтяна и зачервена от бързане по стълбите.
От половин час Джени се намираше на горния етаж, в стаята на Лоана. Като я видя уморена и отчаяна след цял ден скитане из града, без да тури нищо в уста и без да си намери работа, Джени я накара да си легне. Сготви й пълен кастрон пилешка супа, даде й огромен резен шунка, залян със сос.
Лоана все чакаше случай да разкаже на Джени какво се бе случило в кантората за недвижими имущества и в кафенето „Джони Реб“, но щом привърши с яденето, Джени й даде да глътне няколко приспивателни, от които се почувствува тъй замаяна и отпаднала, че дори не се опита да говори.
Като отвори вратата, Джени тъй се изненада, щом видя проповедника Клъф, че остана със зяпнала уста.
— Здравейте, мис Ройстър — каза той и клепачите му нервно потрепнаха. — Не исках да ви безпокоя, но ако нямате нищо против, бих искал да си поговорим две-три минути насаме.
— Здравей, проповедник — измънка тя.
— Мога ли да говоря с вас, мис Ройстър? — настоя той.
— За какво? — Джени се намръщи. — Не очаквах да те видя в моята къща след всичко, което стана, отче Клъф.
Тътрейки обуща по пода, той премести тежестта си от единия крак на другия.
— Мис Ройстър, ако разрешите да вляза…
— Хубаво де, не искам да разправят, че съм затворила вратата под носа на един божи служител и не съм го пуснала у дома си. Но ако е да ми искаш къщата, че да я събаряте и да правите на това място пристройка за неделно училище, по-добре да не почваме — все едно да свириш с уста в комина. Само ще си изхабиш езика, а и мен още повече ще ядосаш. С такива разговори време не ми се губи, а реша ли си нещо, решавам и толкоз. Колебанието е слабост, която се гордея, че не притежавам.
— Не, мис Ройстър, не — припряно я увери той, — не е за това. И думица няма да кажа.
— И да знаеш, нямам намерение да седя със скръстени ръце и да слушам как се говорят лошотии за моите квартиранти. Стига ми колкото съм чула, повече ни една дума няма да разреша. В частния ми дом никой няма право да ме учи кой може и кой не може да живее при мен.
— Мис Ройстър, става дума за нещо съвършено друго — каза той разпалено, с тържествен израз на лицето. — Бог ми е свидетел!
— Тогава си добре дошъл, отче Клъф — приятелски му се усмихна тя и се дръпна да му даде път. — Щом на един проповедник не повярваш, когато ти се кълне в името на бога, кому на този свят да вярваш?
Като стъпваше леко, Джени въведе проповедника Клъф в хола и запали лампата. Вън все още тук-таме светлееше дневната сивота, но тук, в къщата, мракът бе вече настъпил.