За разлика от предишните си посещения, когато през цялото време стоеше прав, освен в случаите, когато коленичеше да се помоли, този път проповедникът Клъф с готовност се отпусна на стола, който Джени му предложи. Тя се настани в червеното плюшено канапе, скръсти ръце над корема и го намести тъй, че да не й тежи.
— Седя и чакам да кажеш една молитвичка за начало, както винаги си правил — каза тя след малко. — Стига да искаш, отче Клъф, нямам нищо против. Открай време ги познавам аз проповедниците — всякога се кръстят над безплатната гозба, всякога четат молитва, когато се надяват нещо да изкарат, без да си бъркат в джоба. Това са единствените хора, които живеят само на една молитва, ей тъй, нищо не дават, а всичко получават. Може би ти много-много не знаеш кое как е, но ние, обикновените хора, робуваме и се мъчим за един залък на масата и покрив над главата.
— Нямах намерение да чета молитва — объркан рече той. — Този път няма нужда.
— Тогаз почвай, кажи, каквото ще казваш, отче. Вече ми обеща, че няма да говорим за други неща.
Той се дръпна до ръба на стола и здраво стисна длани.
— Мис Ройстър, с мен е свършено — каза той с трептящ от вълнение глас. После си обърса устата и брадата с ръка. — Напълно съм съсипан. На човек като мене не може нищо по-лошо да му се случи.
— Не съм много изненадана — остро го пресече тя. — Особено след това, което стана снощи в мотела.
Проповедникът Клъф въздъхна дълбоко, сякаш да събере повече смелост.
— Ей сега, преди малко, се наложи да подам оставка като свещеник в Църквата на Суровия кръст. — И той отново прокара ръка по устата и брадата си. — Днес членовете са имали тайно събрание и са гласували повече да не проповядвам тук. Голям скандал, казват, съм направил и нямало как да го изкупя. Трябвало да се махна от града и вече да не се връщам.
— И таз хубава! — възкликна Джени с широко отворени очи. — Аз пък да не знам! Мислех, че няма тъй скоро да се разщъкат.
— За човек като мене това е ужасно, мис Ройстър. Накърнява ми се репутацията.
— Радвам се да чуя цялата история направо от източника. В друг случай трябва да чакам, додето клюката стигне от единия край на града до другия — бавно кимна тя.
Проповедникът Клъф се облегна и просто потъна в стола.
— И сега не зная какво ще стане с мен, мис Ройстър. Не зная какво да правя. Не зная кой път да поема. Умът ми вече не работи. Не съм имал време да се помоля, но се страхувам, че сега и това няма да помогне. Най-многото, което мога да измисля, е да замина някъде, дето още не са чули за този скандал, и да основа нова църква. Да бях по-млад, щях да се дигна, да се заловя със земеделие и в това време историите ще се забравят. Но сега се боя, не съм добре, със здравето и няма да издържа на трудностите. Винаги съм бил такъв един, изнежен, не съм за тая работа.
Джени клатеше глава и го гледаше със съчувствие.
— Много повече ме бива да събирам пари за църквата — продължи той. — Това е едничкото, което що-годе ми се отдава. Просто, струва ми се, роден съм за това. Ето защо ми се иска цял живот да го върша. Лошото е там, че сега ще трябва да почна от нищо, да събирам пари, да градя от основите, тухла по тухла, нова църква, а не ми е известно има ли някъде място, дето хората ще поискат църква да строят. Изглежда, засега църквите са достатъчно. Вече са ги построили. Или пък да ида някъде, да наема кокошарник и докато се оправя и си поема професията, кокошки да отглеждам? Не е кой знае колко мъчно кокошки да се отглеждат.
Джени за първи път почувствува жалост към него и почна да се пита как да му помогне. Имаше празна стая, която можеше безплатно да му предложи. Едно гърло повече на нейната трапеза нямаше да е кой знае каква грижа.
— Грях и срам! — съчувствено рече тя. — Не бях допускала, че и свещениците минават през изпитанията и теглилата, които ние, обикновените хора, си имаме в живота. Подозирах, че и църковните служители ги назначават и уволняват като обикновени продавачи по магазините, но след като си се блъскал да издигнеш такава хубава църква, цялата от червени тухли, да я платиш и всичко да уредиш, някак не е много благочестиво тъй да се постъпва с тебе — Джени отново подхвана двете си ръце над корема. — Отче Клъф, много ми е мъчно за тебе, казвам ти го, без да се стеснявам. Винаги съм имала голямо сърце и една от най-сладките ми слабости е, че съжалявам хората. Имам ли кого да съжалявам, отвътре гъдел усещам. Затуй сега и за тебе ми стана мъчно. И ако не вярваш какво изпитвам към тебе, ще ти кажа, пък ти си мисли, каквото щеш. Ела тук, седни до мене, пошушни ми какво ти се иска най-много на света. Толкова ми е голямо сърцето, че каквото си поискаш, начаса ще го получиш. Нали затуй всички казват, че съм Джени на име и жена по природа.