— Ако не бяхте жена, щях да ви напсувам! — каза проповедникът Клъф, разхождайки се напред-назад.
— Хайде де, псувай! Псувай, ама сили да не ти останат! Почвай, защо мълчиш, да видиш аз как ще ти отвърна — дваж по-сочно и триж по-бързо! Такива ругатни ще чуеш, каквито цял живот не си чувал, а някои ще запомниш, додето си жив! Не мисли, че аз не мога да псувам. Нищо, че съм порядъчна възрастна жена, като има защо, и аз мога да се самозабравя.
— Винаги съм мислил, че сте грешна жена.
— И сега не искам нищо друго, освен случай да докажа това.
Проповедникът Клъф бе застанал посред хола, когато неочаквано пред къщата екнаха възбудени гласове. Миг по-късно някой се развика на улицата. Джени стана и се приближи до прозореца, да разбере каква е тази олелия. Но преди да достигне прозореца, някой отвори предната врата и се втурна в антрето.
— Джени! Джени! Къде си, Джени?
Тя позна гласа на Клара Крокмор.
— Джени! Джени! — развълнувано викаше Клара.
— Да, Клара? Какво става за бога? — обади се Джени и тръгна към антрето. — Какво ти се е случило?
Клара и Джени се сблъскаха на вратата.
— Пожар, Джени, пожар! Гори ти къщата! Отзад всичко изгоря! Бързо, Джени, излизай!
— Затова ли миришеше? — каза Джени с ледено спокойствие. — Някак особено ми замириса.
— Твоята къща, Джени! Гори! Изгоря! Излизай по-бързо!
Димът вече нахлуваше в хола, през тънките стени долиташе пукотът на пламъците. Виковете на улицата ставаха по-силни, а някъде в далечината зазвъня камбаната на пожарната команда.
— Трябва да си спася богатствата! — извика Джени, обърна се и влезе в хола. — Безценните ми статуетки, възглавничките на канапето, всичко е вътре!
Клара Крокмор изтича подир Джени и успя да я довлече обратно в антрето. В този миг в къщата влязоха няколко мъже. Проповедникът Клъф се хвърли към вратата и подири закрилата на улицата.
— Махайте се оттук! — викна един от мъжете. — Всички да излизат! Покривът ей сега ще пропадне!
В далечината се чу воят на сирените — пожарните коли влизаха в Морнингсайд стрийт. Пред къщата вече се бе сбрала огромна тълпа народ. Съседите пръскаха с градинските маркучи покривите на къщите си и верандите, да не би летящите искри да подпалят и тях.
— Трябва нещо да спася! — протестираше Джени. Тя освободи ръцете си. — Всичко ли да изгори?
Преди да се усетят мъжете, тя се преметна и грабна две саксии. Притискайки растенията в гърдите си, дума повече не каза и се остави да я изведат на верандата. Като слизаха по стъпалата, от кухнята в антрето се втурна цяла огнена стена.
— Не съм сигурна дали спасих любимите ми саксии — безизразно рече Джени, докато я блъскаха и дърпаха към улицата. — Всичко стана тъй ненадейно, че нямах време да помисля кои взимам.
Пожарникарите се заловиха да пръскат с вода съседните постройки, за да ограничат пожара само в къщата на Джени. Водните струи непрекъснато обливаха стените и покрива на църквата, поради което пожарникарите успяха да я предпазят от пожар. Къщата на Клара Крокмор беше достатъчно далече и се намираше вън от всякаква опасност, но един-два от дъбовете се запалиха и за да ги угасят, пожарникарите трябваше да обърнат маркучите към клонаците им.
Джени стоеше насред улицата и притискаше двете саксии, когато покривът със страшен тътен се срути в горния етаж на къщата. От фурната пламтящи чамови дъски и пукащи греди изригна грамадно кълбо черен пушек и рой стремителни искри.
Неочаквано Джени изпищя с всичка сила:
— О, господи! — и се хвърли напред. — Боже миличък! Боже господи! Тя е вътре! Спи, на горния етаж спи! Някой да я спаси!
Мъжете на улицата хванаха Джени и я отдръпнаха от горящата къща.
— Кой е вътре? — попита някой. — За кого говориш?
— Лоана! Лоана Нилей! Дадох й голяма доза приспивателно! Тя няма да се пробуди, не може да се спаси! Какво направих! Спасете я! О, господи! Моля те, спаси я!
— Никой не може сега да влезе в къщата, мис Ройстър — каза един от мъжете. — Вече е много късно. Ти се радвай, че се измъкна преди падането на покрива.
— Ами Лоана? Тя е вътре… и тия хапове!…
Жените отведоха Джени на отсрещната страна на улицата и я накараха да седне на тротоара. Джени безпомощно заплака. Клара Крокмор седна до нея и се помъчи да я утеши.
— Няма да си простя, додето съм жива, че забравих Лоана — хълцаше Джени. — Къщата, ако ще, и десет пъти да изгори, само да можех да я спася, да я съживя! Лоана! Лоана! Не искам да ми прощаваш! Аз съм виновна! Аз! Аз!