Клара Крокмор се мъчеше да я утеши, но Джени я блъсна с лакът.
— Знам си аз, душичката ми разбира, когато съм виновна — плачеше Джени, — и никой не може да ми попречи себе си да обвинявам! Само аз имам право на това! И аз никога няма да си простя, докато съм жива!
— Но, Джени, ти не си подпалила къщата — рече Клара. — Друг е свършил тая работа. Можеше ли да попречиш? Не бива тъй да се обвиняваш!
— Може да не съм, но аз не спасих Лоана. Избягах, а тя остана! И не е могла да се събуди, защото й дадох приспивателно. Аз съм виновна!
Ненадейно извръщайки глава, тя позна застаналия до нея Малчо Гудуили и посегна към него.
Обхвана с ръце крехкото му телце, притисна го до гърдите си и отчаяно почна да го гали.
— Вийзи! Вийзи! Ти си здрав и читав! Едничкото, за което трябва да съм благодарна, е, че ти слезе в града да играеш билярд и не изгоря в пламъците жив като Лоана. Ако и ти беше загинал, щях да свърша със себе си. Как щях да живея и да дишам сама в света, без другар? — Като отблъсна Малчо от себе си, тя го изгледа през сълзи. — Бедният ми Вийзи Гудуили! Бедничкият! И ти си нямаш вече покрив, нямаш си вече кътче, което можеш дом да наречеш, сега вече няма кой да се грижи за тебе. Какво ще стане с тебе, додето дойде време да се върнеш в цирка? Никой на този свят не знае да се грижи за тебе, никой няма да е толкова добър, колкото бях аз. А сега нямам къде да те приютя. Какъв грях и срам, изгоря ми къщата и ти остана без подслон. Къде ще живееш, когато циркът не работи? Какво ще стане с теб сега, Вийзи?
Малчо се обърна и втренчи празен поглед в надигащия се от пепелището дим.
— Всичките ми дрехи изгоряха — безпомощно рече той. Личицето му изглеждаше смутено и отчаяно. В очите му блестяха сълзи. — Сега си нямам други освен тия, дето са на мене. Утре ще трябва пак да сляза до града и да си купя някое детско костюмче. Детските никога не са ми били по мярка и сега няма да ми станат. Но какво да се прави, няма да приличам на себе си, додето не посъбера достатъчно пари да си ушия по поръчка.
Клара Крокмор се изправи от тротоара и пристъпи към Малчо.
— У дома имам чудесна излишна спалня, Вийзи — каза тя, снишавайки глас, и се наведе над него. — Ела тази вечер с мен и остани, докогато си искаш, пет пари не давай за наема! Имам и шевна машина, ще ти преправя някоя и друга дрешка, без да ти струва и стотинка. Гордея се с моя шев, чудесно преправям и ще ти наглася детските дрехи точно както ги искаш — тя му се усмихна и го потупа по рамото — Искаш ли, Вийзи?
Джени протегна ръка, грабна Малчо за китката и го отдръпна от Клара.
— Чух, Клара Крокмор! — гневно процеди тя. — Всичко чух, до дума! Чух, искаш да му дадеш безплатна стая, ако реши да живее при тебе, а мен не каниш! Откажи се да го коткаш у вас! Много добре знам какви са ти намеренията. От приказките ти познавам какво си намислила. Тия, дето ги плещиш за машината и дрешките, на мене не минават. Сега гледаш да се възползуваш от това, че моята къща изгоря, но едно ще ти кажа: никой не може да се грижи за Вийзи Гудуили като мене. И той няма да остане доволен от твоите измишльотини! Свикнал е на по-нежни обноски, а ти ги нямаш!
— Че нямам ли право да бъда и аз щедра и добра?
— Намери си тогаз някой друг и остави Вийзи на мира! Мислиш, че не познавам кога и за какво една жена почва да котка мъжете? Ясно ми е като бял ден. Веднъж вече ти казах, ако не оставиш Вийзи Гудуили на мира, душата ти ще извадя. Ще го направя, ей!
— Протестирам, Джени Ройстър! Искам да знаеш, че съм порядъчна жена!
— Не си!
— Съм!
— Не си!
— Съм!
От мрака изникна съдията Майло Рейни и с жива походка се насочи право към Джени. Като стигна бордюра, на който бе седнала, наведе се и сложи ръка на рамото й.
— Джени, научих за тази страхотия преди няколко минути и веднага пристигам, бързах колкото мога — каза той и печално поклати глава. — Ако знаех, че твоята къща гори, щях още по-рано да дойда. Казаха ми, пожарът бил в другия край на града и аз останах в кантората. Чаках важен телефонен разговор. И после изведнъж разбирам, че било твоята къща, толкоз бързо изгоряла, че никой не успял да спаси Лоана. Ужасно, Джени! Страшно! Това не бива никога да се повтаря! Срам! Но искам да знаеш, че направих всичко…
Съдията Рейни млъкна насред изречението и се изправи.