— Щях да забравя, Майло! Саксиите ми! От пожара това можах да спася.
Тя се върна до бордюра и взе двете саксии, прегърна ги и настигна съдията Рейни. Сега вече поеха към неговия дом.
— Взе ли си любимата саксия? — попита той.
— Не знам. Нямах време да избирам. А сега е тъмно, не се вижда. Благодарна съм, че спасих нещичко от къщата, да ми напомня за нея. Ако не беше се случило това с Лоана…
Замълчаха. Вървяха по стъмнената улица, минаха две пресечки. Покрай тях изфучаваха един по един автомобилите на хората, които се прибираха от пожара. Повечето от жителите на Морнингсайд стрийт бяха вече по домовете си и от стаите и кухните струеше ярка светлина.
Наближаваше седем, когато стигнаха къщата на съдията Рейни. Навлякъл ослепително бял жакет, Сам Моксли бе запалил лампата на верандата и ги чакаше.
— С голяма жалост научих, че къщата ви се запалила и изгоряла, мис Джени — рече Сам, пресрещайки я на стъпалата. — Представям си подир такава история колко ви е тежко. Влезте, нека ние с мистър Майло се грижим за вас. Чувал съм, някои казват, че на всеки веднъж в живота трябвало да му изгори къщата. Мен ако питате, вярно е, хората казват верни неща. Но сега вече всичко остава зад гърба ви и няма да се повтаря в бъдеще.
Влязоха в кабинета, Сам хвърли въглища в камината и изтърси пепелта от решетката.
Джени се изправи пред огъня да се постопли, а съдията Рейни наля две чаши уиски.
— Не ми се вярва да строите нова къща на мястото на изгорялата, нали, мис Джени? — попит Сам, бавно и разточително сгъвайки одеялото й. — Не си струва отново да се блъскате, пари да пестите, нали занапред няма да имате нужда. Като така, мис Джени, искам просто да ви уведомя, че нямам намерение никакви тревоги да ви причинявам, но и аз имам какво да кажа по въпроса. В тия години, откакто работя при мистър Майло, в тази къща нареждания от жена не съм получавал, а сега е твърде късно, остарях тепърва да се уча и на това. Това е то, което исках да ви кажа. Поискате ли нещо, най-добре обърнете се най-напред към мистър Майло, той ще ми обади какво е нужно. Просто не мога на тия години други навици да уча, мис Джени.
— Какво говори той, Майло? — попита Джени. — Защо ги приказва такива?
Съдията Рейни почака Сам да излезе от кабинета, подаде й едната чаша и каза:
— Най-напред пийни една глътка, Джени. Добре ще ти дойде след всичкото вълнение тази вечер.
Надигнаха чашите и седнаха пред камината.
— Джени, имам нещо важно да ти казвам — бавно и спокойно почна той. — Всъщност за две неща трябва да поговорим, но най-напред да ти кажа по-приятното. Открай време все искам да ти го кажа, това де… приятното… но досега все изникваше някаква причина да отлагам и да се въздържам. Но като научих, че ти изгоряла къщата, реших: сега е най-удобният момент.
— Какво е то, Майло?
Съдията Рейни се наведе и посегна към машата в огнището. После разрови горящите въглени върху решетката.
— Преди малко, под формата на увод, споменах, че искам да дойдеш у дома… и да останеш. По телефона съобщих на Сам Моксли какво съм намислил и затуй ги приказва такива. Но ти не се безпокой! Може да не стане веднага, но Сам ще свикне с жена в къщата. — Той върна машата в огнището и косо изгледа Джени. Тя седеше със замъглен поглед и примигваше. — Аз съм самотен човек, Джени — продължи той. — За щастие и ти си самотна. По разум като прецениш, излиза, че ти и аз трябва нещо да направим. Още по-рано възнамерявах да те помоля, но не бях сигурен ще се решиш ли да изоставиш всичките си квартиранти. А сега къща вече нямаш, следователно нямаш извинение да не се преместиш при мен.
— И аз не зная, Майло, точно тъй ли трябва да сторя? — замислено каза тя. — Гордея се, че съм порядъчна, оттеглила се от живота жена, но и аз си нямам семейство, а нали знаеш как говорят хората днес…
— Утре първата ни работа, Джени, е да пресечем хорските клюки. Отиваме в съда и правим необходимите юридически постъпки — тъй и закона ще задоволим, и предписанията на обществото ще спазим.
— Майло… искаш да кажеш… тоест да се оженим?
— Такава е обичайната процедура, Джени. Устните й затрепериха. Сякаш не знаеше — — да плаче ли, да се смее ли от радост.
— Майло, ти си единственият човек в живота ми, който иска наистина да се ожени за мене! Тъй ми се върза езикът, че не зная какво да ти кажа. — В очите й внезапно бликнаха сълзи, а лицето й се усмихна. — Майло, радвам се, че като ми искаш ръката, не говориш на ония, чуждите езици. В известни области и аз имам образование, но от тоя непознат език нищо не разбирам.
Отпуснала глава на облегалото, като че от припадък, Джени затвори очи и дълбоко въздъхна. Скръсти ръце над корема и приповдигна гърдите си, да не й тежат. След това заговори със затворени очи.