— Неприятно ли ще ви бъде? — заинтересува се съвсем сериозно Лестър.
В първия момент Джералдин се обърка, но бързо се окопити.
— Не си и помисляйте за такова нещо!
Той премълча. „Това си беше чист отказ. Никога няма да ми се удаде да я придумам да дойде в апартамента ми…“
— Кацането вече е по-добре — похвали я, когато машината се приземи и бавно се насочи към хангара. — Приемете поздравленията ми — добави меко.
— Поздравления? За какво?
— Днес сполучливо проведохте десетия си полет. И за нейна изненада извади скритата роза и й я поднесе.
— Много мило от ваша страна — с привидна студенина му благодари, макар че в гърдите й се надигна чувство на тържество.
„Явно, не съм му толкова безразлична!“
— Мислех си, че бихме могли да отпразнуваме събитието — не се остави да бъде подведен от хладния й тон Лестър.
— Да го отпразнуваме? — замисли се за секунда Джералдин. — Защо пък не. Понякога ви хрумват и добри идеи. Къде отиваме?
— Имам в хладилника си шампанско — смело предложи той и се приготви за предполагаемия суров отказ.
— Добре. Съгласна съм — реагира спонтанно Джералдин.
Като едва успяваше да прикрие вълнението си, Лестър изрече толкова делово, колкото му се удаде:
— Какво чакаме тогава? Да тръгваме!
И тя имаше проблеми е опитите си да прикрие възбудата, която я беше обхванала. Когато се качваше в колата си даде отчет на чувствата, които бушуваха в гърдите й: „Състоянието ми не може да бъде наречено обикновена нервозност — нали някъде дълбоко в душата си очаквах идването на този миг, въпреки че бях наясно, какви могат да бъдат последствията…“
Пътуването мина в пълно мълчание. Джералдин улавяше погледите, които й отправяше Лестър и всеки път я обливаше вълна на възбуда, въпреки старанията й да бъде спокойна.
Къщата се намираше недалеч от летището в един отлично поддържан квартал.
— Изглежда добре печелите от инструкторската си професия, щом можете да си позволите такова жилище — забеляза Джералдин.
— Достатъчно, за да не умра от глад — лаконично й отговори Лестър и вкара колата в гаража.
Сърцето й биеше лудо, когато прекрачи прага след него. Обстановката вътре издаваше добър вкус. Погледът й попадна върху изискано подредената маса.
— Очевидно сте бил доста сигурен, че ще приема поканата ви.
— Нека го кажем така: бях уверен, че няма да можете да ми откажете — със спокоен тон отвърна той, зает с отварянето на изпотената бутилка и пълненето на чашите.
— У вас не може да се забележи и следа от излишна скромност — клъвна го Джералдин.
— Просто имам известен опит в тази област — парира я и вдигна чашата си. — Наздраве за десетте часа, прекарани заедно във въздуха.
Тя жадно изпи шампанското и Лестър й наля отново.
— Кажете, всичките си курсистки ли прекарвате оттук?
— Не. Грижливо ги подбирам.
— Значи мога да смятам поканата ви за един вид признание?
Той пристъпи към нея.
— Вижте, не е ли вече време да заровим томахавката на войната и да изпушим лулата на мира?
— Не разбирам какво искате да кажете — прозвуча престорено наивният й отговор.
Без да продума, Лестър взе чашата от ръката й и я постави на масата до своята.
— Чудесно разбираш всичко, малка магьоснице — каза тихо той и сложи длани върху раменете й.
— Какво ви прихваща?! — извика Джералдин, като се помъчи безуспешно да се измъкне от хватката му.
Честно казано, никак не й се искаше да го прави. През кожения гащеризон усещаше топлината на пръстите му, които галеха гърба й. Приятното усещане се разля по цялото й тяло.
— Защо се съпротивляваш? — прошепна й. — Ти отлично знаеше, какво ще се случи тук. Още от първия миг, при първата ни среща, ти знаеше, че един ден това ще стане. Не е ли така, скъпа?
— Не знам, не разбирам за какво говорите… — тя направи последен опит за съпротива — доста вял впрочем.
Лестър още по-силно я притисна към себе си.
— Не се опитвай да се изскубнеш. Чувствам, че сме предопределени един за друг. И ти също го разбираш.
— Вие трябва да сте се побъркал! — изстена Джералдин.
— Да! Побъркан съм. Побъркан съм по теб, мила моя!
— Пуснете ме веднага! — безсилно прошепна тя. Цялата трепереше от възбуда. Изгарящо желание, да усети устните му върху своите, вибрираше във всяка клетчица на тялото й.
Погледите им се срещнаха, проникнаха един в друг и устните на Лестър бавно започнаха да се приближават към нейните.
— Не си позволявайте! — направи усилие да придаде заплашителен оттенък на гласа си. — Иначе ще…
Целувката му й попречи да продължи.
Заудря с юмруци по гърба му — с всеки удар все по-слабо и по-слабо, докато накрая пръстите й се разтвориха и се плъзнаха по раменете му в милувка. Притисна се към него, затвори очи и със стон се отдаде на сладостта на мига. Действителността се оказа по-вълнуваща от мечтите й.