— Какво ще кажете за утре? — предложи й.
— Да. Ще ми бъде удобно — вирна си носа Джералдин. — Надявам се, че дотогава ще успеете да се съвземете. Предлагам да направим глобална сметка за заплащането на десетте часа наведнъж.
Той отново онемя. Такова самочувствие и надценяване на собствените си възможности не беше срещал досега. Докато успее да си възвърне дар словото, Джералдин беше вече слязла по стълбичката и му извика през отворената врата:
— Утре по същото време. Този път се постарайте да бъдете точен.
— Добре ли прекара днес? — попита Уолтър дъщеря си, когато вечерта се бяха разположили удобно в креслата.
— Да, беше много хубаво — отговори тя с двусмислена усмивка.
— Това ме радва. Слушай. Имаш ли желание да дойдеш утре с мен? Налага се да прескоча до Чикаго. Случили са се неприятности във филиала на завода и трябва лично да уредя нещата. Уилис ми се обади по телефона. Работниците заплашвали със стачка.
— Не, татко. За съжаление утре имам насрочена среща. Още повече, че в този случай едва ли ще мога да ти бъда в помощ.
— Жалко! Това ще бъде първото ми пътуване без теб.
— Ще го преживееш някак — усмихна се Джералдин. — Докога ще бъдеш там?
— Може би ще се наложи да поостана няколко дни. Ще наредя на Хенри да ми опакова някои неща. Какво ще правиш през това време?
— Не се тревожи за мен. Ще се забавлявам някак си.
— Ще се срещнеш ли с Джейсън или с оня Кевин?
— Джейсън? О, не, татко. Той не представлява нищо за мен. Обясних му да не си прави труда да се влачи повече подире ми — махна презрително с ръка.
Уолтър въздъхна.
— Ако я караш по този начин, един ден ще свършиш като стара мома.
— Наистина ли мислиш, че с мен може да се случи такова нещо — нацупи се тя.
— Дете! Ти си красива, богата и имаш всички качества на жена, но ако бъдеш все така взискателна, някой ден мъжете ще се отчаят и ще престанат да те търсят — опита се да я поучи баща й.
— Какво мога да направя, като всичките са толкова скучни, глупави и кухи.
— Може би, причината се крие в теб? Мислила ли си по този въпрос?
— Как ти хрумна такова нещо! Не, татко. Сигурна не. Освен това, имам още толкова много време. Сега съм едва на двайсет и четири и просто не разбирам, защо толкова много бързаш да ме омъжиш!
— Не, не бързам, детето ми. Но погледни сестра си. Тя е щастлива и аз бих бил много по-спокоен, ако и ти си щастлива.
— Татко, но аз съм щастлива! — увери го Джералдин. — Мога да правя, каквото си искам. Ако бях омъжена, винаги щях да имам около себе си някого, който ще ми нарежда, как да живея. Искаш ли да ти налея едно питие?
— Не. Благодаря, скъпа. Смятам да си легна по-рано. Денят беше много напрегнат, а и утрешният няма да е лек. — Уолтър стана и целуна русата копринена коса на дъщеря си.
— Приятни сънища, татко. Аз ще почета още малко — тя го погледна с любов.
Той беше единственият мъж, когото обичаше. Поне засега.
Внезапно се сети за онзи Лестър. „Изглеждаше дяволски добре.“ Не можеше да не си го признае. Беше мъж, който би могъл да накара всяка жена да мечтае за него.
Сви се в ъгъла на удобното кожено канапе и отвори книгата, но някак си не можа да се съсредоточи. Непрекъснато пред очите й бе образът на „инструктора“ с омайващите сиви ириси и невероятно чаровната усмивка. Напразни останаха опитите й да изтрие тази картина от съзнанието си. Тръпки я побиваха, щом си представеше атлетичното му тяло. Не беше й се случвало подобно нещо досега.
„Та той е само един обикновен инструктор по летене — опитваше се да си внуши. — Освен това е много арогантен, самонадеян и самомнителен. Ще вземам само уроци при него и нищо повече!“
И все пак се наложи да се съгласи, че отсега се радваше на утрешния ден, и че примираше от желание да седне зад щурвала.
„Ще поставя този високомерен тип на мястото му! — закани се. — Още няколко часа летене и не той ще определя какво трябва да правя“.
Дълго не можа да заспи. Беше нервна и на закуска слезе малко бледа и уморена.
— Какво става с теб? Да не би да си болна? Да отложа ли пътуването си? — загрижено я посрещна Уолтър Принстън.
— Не, не, татко. Не се тревожи. Просто малко ме боли глава. Бързо ще ми мине.
— Може би имаш нужда от нещо?
— Не, благодаря ти — усмихна му се мило Джералдин.
— Е, скъпа, аз тръгвам тогава. Ще се чуваме по телефона. Не зная, колко дълго ще ми се наложи да остана в Чикаго. Мога само да се надявам, че няма да се проточи много.