Излязох бавно от унеса си, с усещането, че има нещо, което би трябвало да обмисля. Всъщност не бях съвсем буден, тъй че мина време, докато си избистря какво точно е. В предната част на мозъка ми витаеше някаква странична, настойчива мисъл.
След малко осъзнах, че източникът й е външен. Дадох й известна свобода да порасте и да се оформи дотолкова, че да я осъзная, и открих, че някой се опитва да влезе в псионичен контакт с мен. Разпознах подателя.
„А, Деймар — отвърнах наум. — Благодаря ти“.
„Моля — стигна до мен ясната, деликатна мисъл. — Искал си нещо?“ Деймар притежаваше по-добър умствен контрол и повече сила от всички, които познавах. От него получих усещането, че трябва да внимава, дори и в умствения контакт, за да не изгори неволно ума ми.
„Искам ти една услуга, Деймар“.
„Да?“ Това негово „да“ умееше да го удължи четири пъти повече от нормалното.
„Не е съвсем спешно — казах му. — Но някъде утре примерно, очаквам, че ще ми трябва помощ за издирване“.
„Издирване? Какво издирване?“
„Очаквам да хвана псионична следа на лицето, което съм заинтересован да намеря, и ще ми трябва да разбера по някакъв начин къде точно се намира. Крейгар смята, че можеш да го направиш“.
„Има ли някаква причина да не мога просто да го издиря веднага?“
„Има прегради срещу магьосническо проследяване — казах му. — Не мисля, че дори ти можеш да ги преодолееш“.
Адски сигурен бях, че Деймар не би могъл да мине през преграда, задържаща най-добрите магьосници на Лявата ръка, но малко благоразумно ласкателство никога не вреди.
„О. Тогава как очакваш да му сложиш белег?“
„Надявам се, че не се е защитил срещу вещерство. Тъй като вещерството използва псионична сила, би трябвало да можем да го бележим тъй, че после да го проследиш“.
„Разбирам. Значи ти ще го фиксираш с вещерско заклинание, а аз после ще разбера къде е по оставените белези. Интересна идея“.
„Благодаря. Мислиш ли, че ще стане?“
„Не“.
Въздъхнах. „Деймар — помислих си — някой ден ще“… „Защо не?“, попитах с известно колебание.
„Белезите — обясни ми той — няма да се задържат достатъчно, за да мога да ги проследя. Ако се задържат, ще са достатъчно силни, за да ги забележи, и ще ги заличи“.
Въздъхнах отново. Никога не спори с експерт.
„Е, добре. Имаш ли идеи за нещо, което ще подейства?“
„Наопаки“.
„Наопаки?“
Той ми обясни. Зададох няколко въпроса и той общо взето успя да ми отговори.
Почнах да мисля какво заклинание трябва да направя, за да се получи ефектът, за който говореше. „Кристал — реших. — После ще започна заклинанието точно като другото, а след това…“ Спомних си, че Деймар все още беше в контакт с мен — което на свой ред ме върна на въпроса, който всъщност исках да изясня, предвид на това с кого си имах работа.
„Все пак готов ли си да ми го намериш?“, попитах.
Последва кратка пауза, след което: „Защо не… стига да мога да те гледам, докато си правиш вещерското заклинание“.
Защо не бях изненадан? Въздъхнах още веднъж. „Спазарихме се — казах. — Как да се свържа с теб? Мога ли да разчитам, че ще те намеря у дома, ако отново пратя Лойош?“
Той помисли малко.
„Вероятно не. Ще се отварям за контакт по няколко секунди на час, всеки час от утре заранта. Така става ли?“
„Страхотно — рекох. — Ще се свържа с теб преди да почна заклинанието“.
„Чудесно. Е, до тогава“.
„До тогава. А, благодаря ти, Деймар“.
„Няма защо“.
Всъщност сигурно беше така. Но нямаше да е възпитано да му го кажа. Връзката прекъсна.
Малко по-късно Лойош се върна. Отворих прозореца в отговор на почукването му. Не знам защо предпочита да чука, вместо просто да направи контакт с мен. Влезе и затворих.
„Благодаря“.
„Няма защо, шефе“.
Продължих да чета. Лойош кацна този път на дясното ми рамо и почна да се прави, че и той чете с мен. Пък кой знае? Може би наистина се беше научил по някакъв начин да чете и не си беше направил труда да ме уведоми. Не бих го изключил.
Работата беше тръгнала. Всъщност не можех да продължа повече, преди да имам някаква представа къде е Мелар, затова насочих вниманието си към това кой е. Това ме ангажира, докато след няколко часа не пристигна следващият ми посетител.