4.
Секретарят ми, за двете години откакто беше с мен, беше убил трима души пред вратата на кантората ми.
Единият беше убиец, чийто блъф не подейства. Другите двама бяха съвсем невинни тъпаци, които трябваше да помислят добре, а не да се опитват да нахълтат покрай него.
Веднъж и него го убиха, когато задържа друг убиец достатъчно, за да мога най-геройски да се измъкна през прозореца. Много се успокоих, след като успяхме да го пресъживим. Изпълнява функциите на телохранител, на секретар, на буфер и на всичко друго, което може да потрябва на Крейгар или на мен. Сигурно е най-добре платеният секретар на Драгара.
„Ъъ, шефе?“
„Да?“
„Ъъ, дойде Кийра“.
„А, добре! Покани я да влезе“.
„Ама това е Кийра Крадлата бе, шефе. Сигурен ли си?“
„Напълно, благодаря“.
„Добре де… Да я придружа ли да я държа под око?“
„Не е нужно.“ („Или достатъчно нужно“, помислих си.) „Просто я покани“.
„Добре. Както кажеш“.
Щом вратата се отвори, оставих бумагите и станах. В стаята влезе дребна драгарка. Спомних си с лека насмешка, че я смятах за висока, когато се срещнахме за първи път, но пък тогава бях само на единайсет години. И разбира се, тя все още стърчеше с една глава над мен, но вече бях привикнал с разликата в ръстовете.
Движеше се с лекота и изящество, наподобяващо почти това на Марио. Понесе се към мен и ме поздрави с целувка, от която Коути щеше да изпита ревност, ако беше от ревнивия тип. Отвърнах й с цялата си възможна доброта и я поканих да седне.
Кийра имаше скулесто, по-скоро ъгловато лице, без никакви забележими характеристики — липсата на такива беше типична за дома Джерег.
Тя се остави да я настаня и огледа набързо кантората. Очите й отскачаха от един предмет на друг, отбелязвайки по-интересните вещи. Не беше изненадващо; беше ме учила как да го правя. От друга страна, подозирах, че оглежда не за неща, които биха заинтересували мен.
После ме удостои с усмивка.
— Благодаря ти, че дойде, Кийра — казах с колкото можех повече топлота.
— Приятно ми е — нежно отвърна тя. — Хубав кабинет.
— Благодаря. Как върви бизнесът?
— Не е зле, Влад. Напоследък нямам договорни поръчки, но се оправям и сама. При теб как е?
Поклатих глава.
— Какво, проблеми ли? — попита ме тя, искрено загрижена.
— Пак проявих алчност.
— Ох-ох. Познато ми е. Някой ти предлага нещо твърде голямо, за да го подминеш, нали? Ти не можеш да му устоиш и хлътваш с двата крака?
— Нещо такова.
Тя бавно поклати глава. Тогава се намеси Лойош — плесна с криле и кацна на рамото й. Тя потвърди познанството им, като го почеса под брадичката.
— Последния път, когато ти се случи — заговори Кийра след малко, — трябваше да се биеш с чародей на дома Атира, и то в собствения му замък, доколкото си спомням. Тези неща са нездравословни, Влад.
— Знам, знам. Но си спомни… спечелих.
— С помощ.
— Е… да. Човек винаги може да използва малко помощ.
— Винаги — съгласи се тя. — Което, предполагам, ни води към днешното. Трябва да е нещо много голямо, иначе нямаше да поискаш да дойда.
— Схватлива си, както винаги — казах. — Не само е голямо, ами и гадно. Не мога да рискувам някой да разбере. Надявам се, че никой не те е видял да влизаш; не мога да рискувам някои среди да предположат, че те въвеждам в това, което става.
— Никой не ме видя — увери ме тя.
Кимнах. Познавах я. Щом казваше, че никой не я е видял, нямах основание да се съмнявам.
— Но — продължи тя — твоите хора какво ще кажат, като разберат, че се срещаш с мен в кантората си? Да не си помислят, че най-после си „нагазил в джунглата“? — Усмихна се леко. Пробваше дали ще клъвна. Знаеше си реномето.
— Няма проблем — отвърнах. — Просто ще пусна слуха, че сме любовници от години.
Тя се засмя.
— Виж, това е идея, Влад! Трябваше да се сетим преди много цикли!
Този път се засмях аз.
— А твоите хора какво ще кажат тогава? Кийра Крадлата ходи с източняк? Тц, тц.
— Нищо няма да кажат — сухо отвърна тя. — Имам си приятел, който върши „работа“.
— Та като стана дума…
— Да. По работата. Предполагам, че трябва да ти се открадне нещо.
Кимнах.
— Да познаваш някой си лорд Мелар, от дома Джерег? Мисля, че официално е граф или херцог, нещо такова.
Очите й леко се разшириха.
— С голяма игра си се захванал, а, Влад? Определено си нагазил в дълбокото. Познавам го, и още как. Помагала съм му един-два пъти.
— Но не наскоро — казах със свито сърце.
Тя ме погледна озадачено, но не попита какво имам предвид.