— Не, през последните няколко месеца не съм. Не беше нищо сериозно, и двата пъти. Просто размяна на услуги — знаеш как става.
Кимнах, много облекчено.
— Не ти е приятел или нещо такова, нали?
Тя поклати глава.
— Не. Просто си правихме разни дребни услуги. Нищо не му дължа.
— Хубаво. И като стана думи за дългове, между другото… — Сложих на бюрото една кесия с петстотин златни империала. Засега тя не посегна към нея, естествено.
— Искаш да ти дължа още една услуга?
— Обичам да си ми длъжник — отвърна тя весело. — Казвай, какво от нещата му ти трябва?
— Което и да е от много неща. Част от облеклото му ще е добре. Коса ще е отлично. Всичко, което дълго време е било свързано с него.
Тя отново поклати глава, с насмешлива тъга.
— Пак ли вашето източно вещерство, Влад?
— Всъщност да — признах. — Нали ни знаеш, все обичаме да си поддържаме формата и прочие.
— Ясно. — Тя взе кесията и стана. — Добре, имаш го. Не мисля, че ще ми отнеме повече от ден-два.
— Не е бързо — излъгах учтиво, станах и я изпратих с поклон.
— Колко време мислиш, че ще й отнеме? — попита Крейгар.
— А ти от колко време дебнеш там?
— Отскоро.
Поклатих глава отвратено.
— Няма да се изненадам, ако го получим още утре.
— Не е зле. Говори ли с Деймар?
— Да.
— И?
Обясних му резултата от разговора ни. На техническите подробности около вещерството само сви рамене, но общо взето го схвана. Изсмя се, като му казах, че Деймар се е спазарил да го включа в заклинанието, и попита:
— Е, мислиш ли, че ще стане?
— Деймар смята, че ще стане. И аз смятам, че ще стане.
Този отговор сякаш го задоволи.
— Значи не правим нищо, докато не се обади Кийра, нали?
— Да.
— Добре. Щото мисля да поспя малко.
— Грешка.
— Сега пък какво, о, повелителю?
— Ставаш гаден като Лойош.
„Това пък какво трябва да означава, шефе?“
„Млъквай, Лойош“.
„Слушам, шефе“.
Събрах бележките за Мелар, които четях, и ги връчих на Крейгар.
— Чети. И ми кажи какво мислиш.
Той ги прелисти набързо.
— Ама то много бе!
— Мда.
— Виж какво, Влад. Очите ми направо се затварят самички. Какво ще кажеш за утре?
— Чети.
Той въздъхна и започна да чете.
— Знаеш ли какво ме удивлява, Влад?
— Какво?
— Има нещо странно около тоя тип, откакто за първи път се е появил в организацията.
— Какво имаш предвид?
Той прелисти набързо бележките и продължи:
— Твърде бързо се е издигал. Само за десетина години се е добрал от едното нищо чак до върха. Адски бързо е. Не съм чувал за някой друг освен теб да се движи толкова бързо, а ти си имаш извинение, че си източняк.
— Имам предвид… виж — продължи той. — Започва с пазенето на някакъв малък бардак. Бияч. Само след година вече държи бардака; след още година има още десет. За осем години е завъртял територия по-голяма от твоята. Година след това затрива Терион и заема мястото му в съвета. След още година свива фондовете на съвета и духва. Все едно че цялата тая работа я е намислил още в самото начало.
— Хм. Разбирам за какво говориш, но десет години не са ли твърде много за уреждане само на една работа?
— Пак мислиш като същество от Изтока, Влад. Не е много, ако очакваш да живееш две-три хиляди години.
Кимнах и се позамислих.
— Не мога да го разбера, Крейгар — казах накрая. — Колко злато е прибрал?
— Девет милиона — отвърна той почти с благоговение.
— Така. Значи сумата е голяма. Това е адски много. Аз една десета да имах от това, щях да зарежа работата. Но ти би ли зарязал за нея положението си в съвета?
Крейгар понечи да отговори и спря.
Продължих.
— А и това не е единственият начин да се приберат девет милиона. Не е най-добрият, нито е най-бързият или най-лесният. Могъл е да действа независимо и да натрупа много повече за десет години. Могъл е да влага в Драконовия трезор и най-малкото да го удвои, а не да поема такъв риск като с това.
Крейгар кимна.
— Така е. Искаш да кажеш, че не златото му е целта?
— Изобщо. Допускам, че изведнъж са му дотрябвали няколко милиона, и това е бил единственият начин да си ги набави бързо.
— Не знам, Влад. Само като гледам цялата биография, определено ми се струва, че го е замислил от самото начало.
— Но защо, Крейгар? Никой не се издига толкова високо, до място в съвета, заради пари. Трябва да те интересува властта или нещо такова…
— Е, ти би трябвало да знаеш — изхили се той.
— … и никой не зарязва толкова власт, освен ако не му се наложи.
— Може да е загубил интерес към нея — каза той. — Може би просто е изпитвал тръпката да се добере до върха, а след като е стигнал, е минал на друга тръпка.