Боен вик, и пет хиляди дракона връхлитат като буря над окопалата се армия на Изтока… Първият път, когато се любим с Коути — мигът на проникването, още повече — мигът на облекчаването; чудя се дали се кани да ме убие преди да сме свършили и всъщност ми е все едно… героят дзур, пристъпил сам пред Дзур планина, вижда застаналата пред него Сетра Лавоуд с оживелия в ръката й Ледоплам… Момиченце с големи кафяви очи ме поглежда и се усмихва… Убийствена енергия, видима като черна вълна, се понася към мен и замахвам с Маготрепача, а не знам дали ще устои… Алийра стои пред мен в сянката на Кийрон Завоевателя, там, сред Залите на Съда, сред Пътеките на мъртвите, отвъд Пропадите на Портата на смъртта…
И сред всичко това, всичко в един и същи миг, задържах в ума си всичко, което знаех за Мелар и целия си гняв към Деймар, а над всичко това, отгоре на всичко — своето желание, воля и надежда. Запокитих го в малкия облак от пара и дим, вдигащ се от мангала; посегнах през него, отвъд него и в него, към онзи, с когото беше свързан.
Коути редеше напева си силно, без гласът й да се прекърши, с думи, което все още не можех да различа напълно. Лойош, вътре в мен, част от съществото ми, търсеше и душеше. А Деймар, встрани от нас и в същото време — част от нас, изпъкваше като маяк от светлина… и аз я сграбчих, оформих я и я тласнах напред.
Почувствах отклик. Бавно, много бавно, сред пушека се оформи образ. Влях енергия в него и той започна да се прояснява. Насилих се да не се взирам в самото лице, което в този момент беше само отвличане. И болезнено бавно… сниших… дясната си… ръка… и… започнах… да губя… контрол… над… заклинанието…
Малко по малко, частица по частица, Лойош пое нишките на контрол, прие ги и ги удържа. Изтощението бе най-големият ми враг и аз го изтласках. Джерегът беше поел силата, удържаше я, кълна се в зелените люспи на Барлън.
Едва тогава си позволих да погледна за първи път образа, а дясната ми ръка намери малкия кристал. Лицето беше на средна възраст и имаше черти, напомнящи за дома на Дзур. Внимателно вдигнах кристала пред окото си, пуснах последните нишки на контрол над заклинанието и затаих дъх.
Образът беше стабилен; добре бях обучил Лойош. Коути беше спряла напева. Беше свършила своята част и сега само добавяше сила за последната фаза на заклинанието. Огледах образа през кристала, замижал с лявото око. Беше изкривен, разбира се, но това нямаше значение; виждаше се достатъчно добре, за да го различиш.
Миг напрегнато съсредоточаване; привлякох енергията, осигурена ми от Коути и Деймар, и изгорих лицето, побрано в цилиндъра пред окото ми. За миг дясното ми око се заслепи и усетих леко замайване, докато пробивах в него, мъчейки се да вложа всичката сила, която бяхме съградили.
Чух как Коути въздъхна и се отпусна. Облегнах се на стената зад мен и се свлякох, а Лойош се свлече на рамото ми. В кристала вече се виждаше сива мътилка. Знаех, без да го пробвам, че със силата на волята мътилката може да се проясни и в нея да се появи лицето на Мелар. По-важното беше, че вече съществуваше връзка между Мелар, където и да се намираше той, и кристала. Вероятността да е засякъл тази връзка бе толкова малка, че можеше да се приеме за несъществуваща. Кимнах доволно на Коути и двамата постояхме малко неподвижно, докато си поемем дъх.
След малко угасих свещите, а Коути запали лампите по стената. Отворих отдушника, за да излезе димът, а с него и миризмата, станала вече лепкаво сладникава. Стаята се освети и се огледах. Деймар гледаше някак унесено, а Коути изглеждаше замаяна и уморена. Искаше ми се да поръчам някой горе да донесе вино, но дори енергията, нужна за псионичен контакт, ми се стори твърде много.
— Е — заявих, зареял празен поглед из стаята, — мисля, че нямаше защити срещу вещерство.
— Беше много интересно, Влад — каза Деймар. — Благодаря ти, че се съгласи да дойда.
Изведнъж осъзнах, че той дори не беше разбрал как щеше за малко да ме унищожи с неговата „помощ“. Опитах се да измисля някакъв начин да му го кажа, но се отказах. Щях просто да го запомня за в бъдеще, ако се случеше пак да се върти около мен, докато правя вещерство. Връчих му кристала и той го прие. Огледа го внимателно няколко секунди и кимна замислено.
— Е? — попитах. — С това ще можеш ли да го хванеш къде е?
— Мисля, че да. Поне ще се опитам. За кога ти трябва?