— Веднага щом ми го намериш.
— Добре. — И добави небрежно: — Между другото, за какво точно го търсиш?
— Защо искаш да знаеш?
— О. Просто любопитство.
Нормално.
— Предпочитам да не казвам, ако нямаш нищо против.
— Твоя работа — изсумтя той. — Ще го убиваш, а?
— Деймар…
— Прощавай. Ще ти се обадя, когато го намеря. Не вярвам да ми отнеме повече от ден.
— Хубаво. Ще се видим тогава. Или… — подхвърлих все едно, че ми е хрумнало в момента, — можеш просто да го предадеш на Крейгар.
— Става — отвърна той, кимна и се изпари.
Насилих краката си и се оттласнах от стената. Угасих лампите и помогнах на Коути да излезем. Заключих.
— Няма да е зле да хапнем — казах.
— Звучи добре. После баня и двайсет години сладък сън.
— Жалко, че ще пропусна първите две, но ще трябва да се върна към работата.
— Ами добре — весело ми отвърна тя, — тогава ще поспя и заради теб.
— То пък и от теб една полза.
Изкачихме стъпалата, подпирайки се взаимно, едно по едно. Лойош, все така отпуснат на врата ми, беше заспал.
6.
Обядвахме в един от ресторантите, в които имах дялове. Хранехме се бавно, за да се възстановят силите ни. Чувството за физическо изтощение, съпътстващо вещерството, обикновено трае кратко; по-дълго е псионичното изцеждане. Някъде по средата на обяда отново се чувствах добре и отпочинал. От друга страна, все още чувствах, че ще ми е нужно доста усилие само да постигна псионичен контакт. Надявах се, че на никого няма да му се наложи да ме потърси по време на обяда.
Хранехме се мълчаливо, наслаждавайки се на компанията на другия, и не изпитвахме нужда да си говорим. Към края Коути каза:
— Значи така. Ти получаваш работа, а аз се излежавам вкъщи и вехна от скука.
— Не ми изглеждаш много повяхнала — отвърнах предпазливо. — И не помня да си ме молила за помощ с онази дреболия миналия месец.
— Хм. За онова помощ не ми трябваше, но това изглежда доста голямо. Познах обекта. Надявам се, че си получил прилична цена за него.
Казах й какво получавам за него.
Тя вдигна вежди.
— Много добре! Кой го иска?
Озърнах се. Ресторантът беше почти празен. Не си падах по рисковете, но Коути заслужаваше да й отговоря.
— Целият проклет дом Джерег го иска или ще го искат, когато разберат.
— Какво е направил? — попита тя. — Не се е разприказвал, нали?
Потръпнах.
— Не, това не, слава на Вийра. Избягал е с девет милиона злато от оперативните фондове на съвета.
Тя се стъписа и помълча малко, докато се увери, че не си правя майтап.
— Кога е станало?
— Преди три дни. — Помислих и добавих: — Потърси ме Демона, лично.
— Уааа! Битка на гигантския джерег. Сигурен ли си, че не си се забъркал в нещо, с което няма да се справиш?
— Не — отвърнах бодро.
— Моят съпруг, вечният оптимист — отбеляза тя. — Предполагам, че вече си приел.
— Така е. Щях ли да си създам цялото това главоболие да го издиря, ако не бях?
— Разбира се, че не. Просто се надявах.
Лойош се събуди рязко, огледа се и скочи от рамото ми. После се залови с остатъците от цалмотските ребърца.
— Имаш ли представа защо въобще си поел тази поръчка? — попита тя, изведнъж угрижена. Разбирах как умът й прави същите скокове като моя предния ден.
— Да, и е разумно. — Обясних й съображенията на Демона и тя като че ли остана доволна.
— Какво ще кажеш за някой подизпълнител?
— Не — отвърнах. — Прекалено съм алчен. Ако наема подизпълнител, няма да мога да ти купя замък.
Тя се изкиска.
— Защо? — продължих. — Да не искаш да го направите двете с Ноуратар?
— Едва ли — отвърна Коути кисело. — Прекалено опасно изглежда. Освен това — добави тя гадно — ти не би могъл да ни го отстъпиш.
Засмях се и вдигнах чашата. Лойош се премести при нея и закълва в чинията й.
— Май си права — признах. — Ще трябва сам да плета крака.
Тя се ухили, но после стана сериозна.
— Всъщност, Влад, да ти се възложи такава работа е голяма чест.
Кимнах.
— Мисля, че да. Донякъде. Но Демона е убеден, че Мелар е заминал някъде в Изтока; смята, че там аз мога да действам по-добре от един драгар. След като ти излезе в псевдопенсия, не останаха много хора, които да вършат „работа“.
Коути ме изгледа замислено.
— Какво го кара да мисли, че Мелар е в Изтока?
Обясних й аргументите му и тя кимна.
— Звучи логично, донякъде. Но както каза самият ти, в Изтока той ще изпъква като мълния. Не мога да повярвам, че Мелар е толкова наивен да си въобрази, че няма да тръгнат по дирите му.