— Помня го. Беше скучен.
След тази крайна присъда се обърнах отново към Мороулан и той продължи:
— Вечерята мина много добре и не изпитах колебание да го поканя на официалния прием. Ще призная, че имаше неколцина по-груби гости, които нямат добро мнение за дома Джерег, и се опитаха да му създадат неприятности по един или друг начин, но той се държа съвсем приятелски и не позволи да възникнат проблеми. Ето защо го поканих да остане тук за седемнадесет дни, ако няма нищо против. Ще призная, че бях малко изненадан, когато прие, но предположих, че иска да си почине или нещо такова. Какво друго искаш да знаеш?
Вдигнах ръка, за да помоля за малка пауза, та да мога да подредя в главата си новата информация. Възможно ли бе? Каква бе вероятността? Доколко сигурен можеше да е Мелар?
— Имаш ли представа — попитах, — как преди всичко е могъл да се сдобие с тази книга?
Мороулан поклати глава.
— Единственото основание, което е имал да ми я върне, беше, че не направих никакво усилие да разбера кой я е взел. Виждаш ли, преди време томът се намираше в библиотеката ми. Беше „прибран“, както бихте се изразили вие. Мога да добавя, че това стана преди да внеса подобрения в системата си за сигурност.
Кимнах. За съжаление, всичко съвпадаше много добре.
— Това не събуди ли подозренията ти?
— Заключих, че я е откраднал някой джерег, разбира се. Но както ти би трябвало да знаеш много по-добре от мен, има безкрайни възможности този господин да се е сдобил с нея „законно“, ако искаш. Например онзи, който я е взел, да е разбрал, че не може да я продаде безопасно, и граф Мелар може да му е направил услуга, като се е погрижил никога да не разбера подробностите около кражбата. Джерег са склонни да действат по този начин, знаеш го.
Знаех го.
— Преди колко време е била открадната тази книга?
— Преди колко време? Чакай да помисля… трябва да е… преди десетина години, струва ми се.
— По дяволите — промърморих. — Значи Крейгар е прав.
— Какво има, Влад? — попита Алийра. Вече беше искрено заинтригувана.
Огледах ги и тримата. Как да се оправя с това? Изпитах внезапен подтик да отговоря: „О, нищо“, да стана и да видя колко близо ще стигна до изхода, преди да са ме спрели. Никак не ми харесваше да предизвикам взенапния гняв на тези тримата — с това, че аз съм носителят на лошата вест и прочие. Разбира се, не допусках, че някой от тях ще ми навреди, но все пак…
Помъчих се да измисля по-обиколен път, но не можах.
„Предложения, Лойош?“
„Кажи им го направо, шефе. После се телепортирай“.
„Не мога да се телепортирам достатъчно бързо. По-сериозни предложения, Лойош?“
Нищо. Най-после бях намерил начин да го накарам да млъкне. Кой знае защо, при създалите се обстоятелства радостта ми от това откритие беше някак мъглява.
— Той те използва, Мороулан — казах навъсено.
— Използва ме? Как, моля?
— Мелар е подгонен от дома Джерег. Останал е тук само по една причина: знае, че никой джерег не може да му посегне, докато е гост в дома на Господар на дракони.
Веждите на Мороулан се сбраха. Усетих, че на хоризонта се вдига буря.
— Съвсем сигурен ли си в това? — кротко попита той.
Кимнах.
— Мисля — заговорих бавно, — че ако направиш някои проверки, ще разбереш, че самият Мелар е взел книгата или е наел някой, който да я прибере. Всичко съвпада. Да, сигурен съм.
Погледнах Алийра. Беше се вторачила в Мороулан — и беше смаяна. Безгрижната красавица, която седеше тук допреди малко, вече я нямаше.
— Каква наглост! — избухна тя.
— О, нагъл е, и още как — й казах.
Сетра се намеси:
— Влад, как е могъл Мелар да знае, че ще бъде поканен да остане в Черен замък?
Въздъхнах наум. Бях се надявал, че никой няма да попита за това.
— Не е никакъв трик. Проучил е Мороулан и е разбрал какво трябва да направи, за да получи покана. Не ми е приятно да ти го казвам, Мороулан, но ти си твърде предсказуем в някои неща.
Мороулан ме погледна с отвращение, но за щастие не се беше засегнал. Забелязах, че Сетра гали нежно дръжката на Ледоплам. Потръпнах. Очите на Алийра бяха станали сиви. Мороулан гледаше сърдито. Стана и започна да крачи пред нас. Ние с Алийра и Сетра си седяхме мирно. След две-три крачки напред-назад Мороулан се обърна към мен.
— Сигурен ли си, че той знае, че джерегите го търсят?
— Знае.
— И — продължи Мороулан — си сигурен, че го е знаел, когато ми се обади първия път?
— Мороулан, той го е замислил така. Ще отида още по-далече… според всички улики, които имаме, той е планирал всичко това поне преди десет години.