— Влад? — каза Крейгар. — Ей, Влад!
Вдигнах очи и след малко ги фокусирах върху Крейгар, който седеше срещу мен и ме гледаше притеснено.
— Какво има? — попитах.
— Точно това се чудех.
— Ъ?
— Нещо не е наред ли?
— Не. Да. По дяволите, Крейгар, не знам.
— Май работата е сериозна — каза той.
— Сериозна е. Целият ми свят току-що се разсипа и още не съм го оправил.
Наведох се към него и го спипах за кожения елек.
— Само едно ще ти кажа, приятел: ако не искаш да се побъркаш, никога, ама никога, не се връзвай на задълбочен, сърдечен разговор с Алийра.
— Това звучи наистина сериозно.
— Да.
Помълчахме известно време. После казах:
— Крейгар?
— Да, шефе?
Прехапах устна. Никога досега не бях засягал тази тема, но…
— Как се чувстваше, когато те изритаха от дома на Дракона?
— Облекчен — отвърна той без колебание. — Защо?
Въздъхнах.
— Все едно.
Помъчих се да се отърся от унеса и мрачното настроение и почти успях.
— Крейгар, какво ти се върти в ума?
— Чудех се дали си открил нещо — отвърна той най-невинно.
„Открих ли нещо?“ — запитах се. Въпросът заотеква в главата ми и чух собствения си смях. Видях, че Крейгар ме гледа странно: загрижено. Продължих да се смея. Опитах се да спра, но не можах. Ха! Дали съм открил нещо?
Крейгар се наведе над бюрото и ме плесна веднъж — силно.
„Ей, шефе — каза Лойош. — Престани“.
Отрезвях.
„Лесно ти е да го кажеш — отвърнах му. — Не си ти научилият току-що, че някога си бил всичко, което мразиш — точно този тип личност, който най-много презираш“.
„Е, и? Да не си научил току-що, че е трябвало да бъдеш тъп кретен, ако някой псевдобог не беше решил да се позабавлява малко с предците ти?“, изджавка в отговор Лойош.
Осъзнах, че има право. Обърнах се към Крейгар.
— Вече съм добре. Благодаря.
Той продължаваше да ме гледа загрижено.
— Сигурен ли си?
— Не.
Той завъртя очи.
— Страхотно. Е, стига да не те хване пак истерията, какво все пак научи?
За малко пак щеше да ме хване истерията, но се овладях, преди Крейгар да ме е зашлевил отново. Какво бях научил? Е, нямаше да му кажа това, нито онова, нито, ъъъ, другото. Какво ми оставаше тогава? О, да, разбира се.
— Научих, че Мелар е продукт на три дома — казах и му предадох тази част от разговора.
Той се замисли.
— Виж, това е интересно. Дзур, а? И дракон. Хмм. Добре, ти ако искаш, виж какво можеш да разбереш откъм страната на дзур, а аз ще поработя над драконите.
— Мисля, че ще е по-разумно да го направим обратно, след като имам някакви връзки с драконите.
Той ме изгледа съсредоточено.
— Сигурен ли си, че точно в този момент държиш да използваш тези връзки?
Помислих и кимнах.
— Добре. Аз преглеждам хрониките на дзур. Какво да търсим според теб?
— Знам ли? — отвърна той. Килна глава на една страна, като че ли замислен за нещо, освен ако не беше в псионичен контакт. Изчаках.
— Влад — каза той, — имаш ли представа какво значи да си кръстоска?
— Знаем, че не е по-лошо, отколкото да си източняк.
— Айде бе!
— Накъде биеш? Адски добре знаеш с какво трябваше да се примирявам.
— О, да, Мелар няма да има всичките ти проблеми, нито ги е имал. Но да предположим, че е наследил истинския дух на всеки дом. Имаш ли представа колко отчайващо би било за един дзур да му откажат полагащото му се място в списъците на героите на дома, ако е бил достатъчно добър, за да си го спечели? Или дракон, комуто е отказано правото да предвожда всички войски, които е компетентен да води? Единственият дом, който би го приел, сме ние, и по дяволите, Влад, дори сред джерегите ще се намерят такива, които биха го накарали да яде драконови говна. Да, Влад; твойто наистина е по-лошо, но той не може да се отърве от чувството, че е роден за нещо по-добро.
— А аз не съм ли?
— Разбираш какво искам да кажа.
— Предполагам — отстъпих аз. — Разбирам ти логиката. И накъде биеш?
На лицето му се изписа колебание.
— Не знам точно, но не може да няма някакъв ефект върху характера му.
Кимнах.
— Ще го имам предвид.
— Е, тогава да почваме.
— Добре. А, би ли се опитал да прибереш оня кристал с лицето на Мелар от Деймар? Може да ми потрябва.
— Няма проблем. За кога ще ти трябва?
— Утре сутринта ще е добре. Тая вечер мисля да си почина. Ще започна по това от утре.
Крейгар ме изгледа съчувствено, което беше рядкост.
— Разбира се, шефе. Аз ще те заместя тук. Е, до утре.
Ядох механично и благодарих на Боговете на разума, че беше ред на Коути да готви и чисти. Не мислех, че ще мога да се оправя.