Поклатих глава.
— Някога да съм твърдял, че разбирам драконите?
— Но…
— О, мисля, че почти го разбирам. Идеята е, че всъщност не можем да му направим нищо.
— Но ако го излъжем, това не означава ли, че му „правим“ нещо?
— Е, да. Донякъде. Но е различно, поне за Мороулан. Първо, това е въпрос на свободен избор. Магията не остава на жертвата избор; хитрината оставя. Също така подозирам, че Мороулан не допуска, че сме способни на такова нещо. И тук е прав. Знаеш, че Мелар ще се пази от нещо такова. Всъщност изобщо не виждам какво бихме могли да направим.
— И аз.
Кимнах.
— Накарах Крейгар да порови в биографията му и се надяваме да намерим някакво слабо място там, или нещо, което да мога да използвам. Трябва да призная, че не съм много обнадежден.
Тя замълча.
— Чудя се — казах след малко, — какво би направил Марио.
— Марио? — Коути се засмя. — Ще се върти около него, без никой да го види, с години, ако потрябва. И когато Мелар най-после напусне Черен замък, все едно как или кога, ще го премахне.
— Но организацията не може да чака…
— За Марио щяха да чакат.
— Не забравяй, това го поех за срок.
— Да — промълви тя. — Но Марио нямаше да го направи.
Това малко ме жегна, но бях длъжен да призная, че е вярно, особено след като бях стигнал до същия извод още когато Демона ми предложи поръчката.
— Все едно — продължи тя, — Марио е само един.
Кимнах тъжно.
— А какво — попитах я след малко — щяхте да направите двете с Ноуратар, ако го бяха дали на вас?
Тя помисли дълго, преди да ми отговори.
— Не съм много сигурна, но не забравяй, че Мороулан не ни е толкова близък приятел; или поне не беше, докато още работехме. Вероятно щяхме да направим някаква магия на Мелар и щяхме адски да се постараем Мороулан изобщо да не разбере.
И това не вършеше работа.
— Чудя се самият Мелар какво би направил. Доколкото разбирам, по пътя си нагоре той е бил доста приличен убиец. Може би ще трябва да го поканим някой път и да го попитаме.
Коути се изсмя.
— Ще трябва да го попиташ в Черен замък. Доколкото знам, напоследък не излиза много навън.
Загледах разсеяно как Лойош кълве остатъците от яденето ни. После станах и отидох в дневната. Седях, мислех и гледах светлокафявите стени, но нищо не ми идваше наум.
Все още не можех да се отърся от досадното чувство, появило се, докато говорех с Мороулан. Помъчих се да си спомня частта от разговора, която го беше включила. Нещо за телохранители.
— Коути — извиках.
Гласът й стигна до мен от кухнята.
— Да, скъпи?
— Знаеш ли, че Мелар има двама телохранители?
— Не, но не съм изненадана.
— Аз също. Трябва да са доста добри, защото ме наблюдаваха, докато говорих с Мелар, а аз изобщо не ги забелязах.
— Спомена ли за тях на Мороулан?
— Да. Стори ми се леко изненадан.
— Предполагам. Знаеш, че с тях можеш да постъпиш както решиш, нали? След като явно са се промъкнали, те не са му гости.
— Така е. И също така доказва, че са много добри. Промъкването в Черен замък не е работа за аматьори, ако защитите ни са поне наполовина толкова добри, колкото си мислим. Разбира се, не сме увеличили стражата, но все пак…
Тя привърши с чистенето, дойде и седна до мен. Отпуснах глава на рамото й. Коути леко се отдръпна и потупа скута си. Изпънах се и кръстосах крака. Лойош долетя, кацна на рамото ми и зарови глава под мишницата ми.
Все пак около тези телохранители имаше нещо много… Не можех да уловя точно какво и това ме нервираше. Всъщност в цялата тази афера сякаш имаше нещо странно, а не можех да го разбера.
— Мислиш ли — каза след малко Коути, — че би могъл да подкупиш някой от телохранителите му?
— А според теб? Ако разполагаш с цяла организация, от която можеш да избереш, не смяташ ли, че би могла да намериш в нея двама души, които да са напълно благонадеждни? Особено ако разполагаш с девет милиона, за да им платиш?
— Прав си — призна тя. — От друга страна, може да се измислят и други средства за натиск.
— За два дни ли, Коути? Не мисля.
Тя кимна и ме погали по челото.
— А и да можехме, не мисля, че ще помогне с нещо. След като бездруго не можем да го премахнем и да убедим поне един от охранителите му да се отдръпне в подходящия момент, това с нищо няма да помогне.
Щрак! Хванах го! Не много, може би, но изведнъж разбрах какво ме беше безпокоило. Изправих се рязко в дивана, като стреснах Лойош, който изсъска възмутено.
Наведох се и целунах Коути, дълго и силно.
— Това защо беше? — попита тя, останала без дъх. — Не, сериозно, държа да знам.