Стиснах ръката й, затворих очи и се съсредоточих, като я оставих да разчете мислите ми. Отначало тя сякаш се стъписа малко, но бързо се потопи. Върнах в ума си спомена как стоя при входа, после как влизам, тичам, и гледката с мъртвия убиец с моргантска кама в ръката. Превъртях всичко отново, припомняйки си изражения, сцени от залата и неща, които би могъл да забележи само един убиец — както и неща, които един убиец би трябвало да забележи, ако са били там.
„Ей, шефе, искаш ли да превъртиш пак оная част, дето му налитам втория път?“
„Млъкни, Лойош“.
Докато всичко се превърташе, Коути кимаше и го следеше с мен. Стигнахме до момента, в който Мороулан ми подаде камата, и тук прекъснах.
— Ето тук — казах. — Нещо не ти ли се струва странно?
Тя помисли.
— Ами, Мелар изглеждаше твърде спокоен като за лице, което за малко щяха да убият, и то с моргантска кама. Но освен това…
Махнах пренебрежително.
— Възможно е изобщо да не е разбрал, че е моргантска. Да, беше необичайно, но нямах това предвид.
— Тогава не разбирам накъде биеш.
— Бия към странното поведение на охранителите му при опита за убийство.
— Но те не направиха нищо.
— Точно това е странното поведение.
Тя кимна замислено.
Продължих:
— Ако стражът се беше оказал малко по-бавен, Мелар щеше да бъде пронизан. Не мога да примиря това със заключението ни, че са компетентни. Предполагам, че Мелар може да е разполагал с достатъчно време, за да извади оръжие или нещо подобно, но не мисля, че реагира. Телохранителите му просто не се видяха. Ако са толкова добри, колкото си мислим, щяха да са скочили на убиеца преди стражът на Мороулан да е извадил меча.
„Хмм“.
— Или Лойош да има време за удар — добавих.
„Не може да са чак толкова бързи“.
Коути ме погледна замислено.
— Възможно ли е просто да ги е нямало? Мелар да ги е пратил по някаква задача?
— Точно това си мисля, скъпа. А ако е така, много бих искал да разбера какво са правили.
Тя кимна.
— Разбира се, възможно е и да са били там, и да са толкова добри, че да са преценили, че стражът на Мороулан ще го спре.
— Това също е възможно — отвърнах. — Но ако са чак толкова добри, това сериозно ме плаши.
— Знаеш ли дали все още са с него?
— Добър въпрос. Сега ще проверя.
Свързах се с един от хората на Мороулан в залата, попитах го и получих отговор. После й казах:
— Още са там.
— Което означава, че не са купени от Демона, нито от убиеца. Каквато и да е причината за „странното им поведение“, за Мелар то е било съвсем приемливо.
Кимнах.
— И точно това, мила моя, е едно добро място, в което мога да поровя утре. Хайде да си лягаме.
Отвърна ми с ококорена невинност.
— Какво имате предвид, милорд?
— Какво те кара да мислиш, че имам нещо предвид?
— Винаги имаш. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си планирал всичко? — Тръгна към спалнята.
— Нищо — отвърнах — не беше планирано от самото начало на тази проклета поръчка. Просто ще трябва да импровизираме.
Дадох си два дни, за да довърша работата. Бях съвсем наясно, че оптимизмът ми е прекомерен.
Пристигнах в кантората си рано на следващата заран, надявайки се да прекарам деня в търсене на стабилен план, или поне някаква смътна посока. Поздравих се, че съм изпреварил Крейгар, който обикновено е ранобудник, когато го чух, че леко се покашля. Седеше точно срещу мен с хитрата физиономия „седя си тук вече от десет минути“.
Отвърнах му с „умерено до застрашително“ джерегско озъбване и казах:
— Какво откри?
— Ами — провлече той, — дали да не започнем с лошата новина, преди да минем на лошата новина, после на лошата и на още няколко лоши?
— По дяволите. Днес просто си преизпълнен с висок дух, а?
Той сви рамене.
— Добре — казах, — коя е лошата новина?
— Носят се слухове — заяви той.
— О, каква радост! И колко са точни?
— Не много. Никой все още не е събрал слуховете, че с Мелар става нещо странно, и тези, че джерег си имат финансови проблеми.
— Може ли да изчака два дни?
Погледна ме със съмнение.
— Може би. Но да знаеш, скоро някой ще започне да отговаря на въпроси. Утре ще е по-добре, а днес ще е още по-добре.
— Да го кажем така: вдругиден прекалено късно ли ще бъде?
Той се замисли и накрая отвърна:
— Вероятно.
Поклатих глава.
— Е, поне няма аз да отговарям на въпросите.
— Така е. А, има и една добра новинка.
— Нима? Е, отваряй тогава шишето, кълна се в косата на Вийра! Ще го отпразнуваме, мамка му.
„Аз ще донеса умрялата текла“.
— Не бързай да се напиваш до ступор. Просто хванахме онази магьосничка, дето я искаше.