— Това го знам — прекъснах го.
Крейгар млъкна и ме изгледа.
— Баща ми умря при една от чумите — обясних. — Много след Междуцарствието, когато до голяма степен са били надвити. Не познаваше магьосничеството. Аз го знаех, но недостатъчно. Можехме да го изцерим с вещерство, било аз, било дядо ми, но той не ни позволи. Вещерството беше твърде „източно“, нали разбираш. Баща ми искаше да бъде драгар. Затова си купи титла и ме накара да уча драгарска фехтовка и чародейство. И, разбира се, след като изтръскахме всичките си пари през прозореца, не останаха, за да наемем магьосник. Щях да умра от същата чума, ако дядо ми не беше ме изцерил.
— Не знаех това, Влад — промълви Крейгар.
— Все едно, продължавай.
— Та — продължи той, — ако вече не си се досетил, тъкмо Мелар уредил с някаква вещица жената на Онар да хване чумата. После се появява, малко преди тя да умре, спасява я и Онар е много, много благодарен. Всъщност е толкова благодарен, че е готов да учи на майсторство един бездомен мелез. Мила история, нали?
— Интересно. Доста елегантни ходове.
— Интересно, нали? Сигурен съм, че си забелязал синхрона.
— Мда. Това го е започнал преди да се опита да се присъедини към дома Дзур първия път, или дома на Дракона.
— Точно. Което означава, освен ако нещо не греша, че той е знаел точно какво ще се случи, когато се е опитал да получи членство.
Кимнах.
— Това поставя нещата в малко по-друга светлина, нали? Така опитът му да се присъедини към драконите и към дзур се оказва не толкова объркващ, колкото направо неразбираем.
Крейгар кимна.
— И още нещо — продължих. — Ще се окаже, че замисълът му е отпреди повече от дванайсетте години, за които мислехме. По-скоро е от двеста.
— От повече — каза Крейгар.
— О, да. Започнал е по време на Междуцарствието, нали? Значи триста? Може би четиристотин?
— Точно така. Впечатляващо, нали?
Съгласих се.
— Е, продължавай.
— Значи той работил при Онар близо сто години, тайно. После си е извоювал с бой място в дома Дзур, след като се почувствал готов, а оттам знаеш историята.
Мъчех се да подредя всичко в ума си. Беше твърде рано да се опитвам да измъкна нещо, което да ми е от полза, но исках да се опитам да го разбера колкото може по-добре.
— Намери ли някакви податки защо е искал да влезе в дзур, втория път, когато си го е спечелил с бой?
Крейгар поклати глава.
— Добре. Това е нещо, което бих искал да разбера. А магьосничество? Учил ли го е изобщо?
— Доколкото мога да преценя, съвсем малко.
— Вещерство?
— Изключено.
— Е, все пак разполагаме с нещо. Не че ще ни помогне.
Отпих от виното си и оставих информацията да се утаи в съзнанието ми, или по-скоро само това от нея, с което можех да се оправя. Учил се е при Онар, а? И е проникнал в дзур с бой, само за да го напусне и да се присъедини — или по-скоро, отново да се присъедини — към джерег, да се издигне до върха и след това да ужили целия съвет. Защо? Само за да покаже, че може да го направи? Какво пък, това си беше отчасти в стила на дзур, но все пак не можех да го разбера. И онази работа с Онар, всички тези кроежи и замисли. Странно.
— Знаеш ли, Крейгар, ако изобщо се стигне до пряк бой с този тип, мисля, че съм в беда.
Той изсумтя.
— Имаш талант да подценяваш. Не си в беда. Той ще те накълца.
Свих рамене.
— От друга страна, не забравяй, че използвам източния стил. Това може да го позатрудни, защото той я кара по вашия — сечеш и мушкаш.
— Но е адски добър!
— Мда.
Помълчахме малко, отпивайки от виното си. После Крейгар каза:
— А ти какво намери? Нещо ново?
Кимнах.
— Вчера бях доста зает.
— Тъй ли? Я разкажи.
Тъй че му описах събитията от деня и новата информация, с която се бях сдобил. Лойош се погрижи да не пропусна частта със спасяването. Когато му казах за телохранителите, Крейгар беше впечатлен и объркан.
— Но това е нелогично, Влад — отбеляза той. — Къде може да ги е изпратил?
— Представа нямам. Макар че след това, което ти ми каза току-що, мога да се сетя за друго обяснение. Боя се обаче, че и то няма да ми хареса.
— Какво е то?
— Възможно е телохранителите му да са магьосници и Мелар да смята, че може сам да се справи с всяко физическо нападение.
— Но не създаде впечатление, че предприема каквото и да е, нали?
Поклатих глава.
— Не, трябва да призная, че не. Но може би е смятал да надвие нападателя си само ако се наложи и е разчитал, че стражите на Мороулан ще го спрат. Което, в края на краищата, те направиха. С чужда помощ — побързах да добавя.
Крейгар поклати глава.