„А така, шефе. Давай!“
„Млъкни, Лойош“.
Мороулан се взря в мен, дълго и проницателно, сякаш се опитваше да ми направи мозъчна сонда. Лаская се обаче, че дори на Деймар ще му е трудно да го направи, без да усетя. Мороулан, смятам, също ме уважава твърде много, за да го направи преди първо да е попитал. Пък ястребовите очи трябва да си стоят на главите на Господарите на ястребите, където им е мястото.
Той кимна късо.
— Е, добре. Повече няма да го обсъждаме.
— Честно казано — отвърнах, — не знам какво се върти в ума на Алийра. Както предположи, тръгнал бях да се видя с нея, когато се сблъсках с теб. Но нищо не съм замислял с нея… засега. Надявам се, че и тя не е замислила нещо без мен.
Лицето му помръкна.
— На мен би ми харесало още по-малко.
Свих рамене.
— Така и така съм тук, кажи ми: провери ли за онези телохранители.
— Да, огледах ги. Какво те интересува?
— Магьосници ли са?
Той като че ли влезе за миг във вътрешен спор. После кимна.
— Да. И двамата. При това доста вещи.
Проклятие. Добрите новини направо се трупаха.
— Е, добре. Да искаш нещо друго?
— Не… всъщност да. Ще съм ти благодарен, ако държиш Алийра под око.
— Да шпионирам Алийра?
— Не! — каза той натъртено. — Само ако се опита да направи нещо, което може би не трябва да прави — мисля, че ме разбираш. Тогава се опитай да го обсъдиш с нея, а?
Кимнах и последното късче от главоблъсканицата дойде на мястото си. Разбира се! Точно от това се беше безпокоил Мелар! Беше с телохранители, за да не бъде убит от неджерег. Явно беше чувал за Пътедир.
Решаването на този последен къс от загадката изобщо не ме приближи до отговора й; и нищо чудно. Сбогувах се с Мороулан и се заизкачвах по стълбите към стаите на Алийра. През цялото време усещах погледа му в гърба си.
— Какво те задържа? — попита Алийра.
— Мороулан поиска да си побъбрим.
Забелязах, че днес Алийра наистина е в чудесно настроение. Очите й бяха яркозелени и блестяха. Беше се облегнала на таблата на леглото и галеше разсеяно някаква котка, с която не ме бяха запознавали. Лойош и котката се изгледаха с абстрактна кръвожадност.
— Разбирам — каза тя. — И за какво?
— Изглежда, смята, че си наумила нещо. Между другото, аз също. Нещо против да ми го кажеш?
Тя повдигна вежди и се усмихна.
— Може би. Но ти пръв.
Котката се превъртя на гръб, настоявайки някой да се позанимава с коремчето й. Дългата й бяла козина леко щръкна, сякаш реши да отрече присъствието на Лойош. Алийра се подчини.
„Ей, шефе“.
„Да, Лойош?“
„Не е ли отвратително, че някои хора задоволяват прищевките на тъпи животни?“
Не отговорих.
— Първо, Алийра, предишната ни идея няма да свърши работа.
— Защо?
Като че ли не се притесни особено. Аз вече започвах.
— Причините са много — казах. — Но главната е, че Мелар няма намерение да напуска.
Обясних й изводите ни за плановете и мотивите на Мелар. Изненадващо, първата й реакция беше подобна на моята — тя поклати глава с възхищение. После очите й бавно добиха металносив оттенък. Потръпнах.
— Няма да му позволя да се измъкне с тоя номер. Знаеш го, нали?
Е, всъщност не че го знаех, но се опасявах от нещо подобно.
— Какво ще направиш? — попитах я тихо.
Тя не отговори, но опипа дръжката на Пътедир.
Запазих гласа си тих, спокоен и сдържан.
— Ако го направиш, Мороулан ще е принуден да те убие, нали знаеш?
— И какво от това?
— Защо не измислим по-добър начин?
— Например?
— По дяволите, не знам! За какво мислиш, че си блъскам главата от няколко дни? Ако можем да измислим някакъв начин да го убедим да напусне, все още можем да се придържаме към първоначалната идея — проследяваме го с Пътедир и го спипваме там, където се появи. Само да имах повече време!
— Колко време имаш?
Много добър въпрос. Ако извадехме много, много голям късмет, новината нямаше да изтече още три дни. Но, за съжаление, не можех да разчитам на късмет. А по-лошото беше, че и Демона не можеше. Какъв щеше да бъде следващият му опит? И какви шансове щях да имам да го спра? Отговорът на последния въпрос никак не ми хареса.
— Днес или утре — отговорих.
— И какво става след това? — попита тя.