— Коя част?
— Трудната.
— Какво имаш предвид?
— Почакай малко.
Станах и отидох до прозореца. Погледнах автоматично към улицата долу и го отворих.
„Лойош, виж дали ще можеш да намериш Деймар. Ако го намериш, попитай го дали има нещо против да си пренесе телесата тук“.
Тоя път поне Лойош отлетя без коментарите си.
— Хайде, Влад, какво си измислил?
— Пусни съобщение, че адски искам да се видя с Кийра. После извади хиляда златни от трезора и ги донеси тук.
— Но какво…
— Просто го направи. Ще обясня по-късно, след като всички се съберат тук.
— „Всички?“ Колко души да очаквам?
— Ъъъ, чакай да видя… петима. Не, шестима.
— Шестима? Заседателна зала ли трябва да наема?
— Чупка!
Останах да чакам и запревъртах отново плана в ума си. Най-засуканата част, доколкото разбирах, беше дали Кийра ще може да извърти подмяната. Разбира се, ако някой можеше да се справи, то този някой беше Кийра, но подозирах, че ще е трудно дори за нея.
Имаше, разбира се, и още по-засукана част, но се постарах да не мисля за нея.
Алармите — и псионични, и звукови — се задействаха отведнъж. Превъртях се на пода и в ръката ми се озова готовата за мятане кама. Секретарят ми нахлу вътре със сабя в едната ръка и кама в другата. Чак тогава разбрах какво е станало — видях Деймар, реещ се във въздуха с кръстосани крака, на около три стъпки над пода.
Останах много доволен, че докато изпружи крака и се изправи (или по-скоро стъпи долу, в случая), в кантората ми вече имаше четирима души с извадени оръжия.
Станах, прибрах камата и вдигнах ръка.
— Лъжлива тревога — обясних. — Но поздравления.
Деймар се заозърта с кротко любопитство. Секретарят ми с голяма неохота прибра оръжията си.
— Той нахълта през всичките ни телепортни прегради, все едно че ги нямаше! Той…
— Знам. Но всичко е наред, спокойно.
Те постояха за миг, после свиха рамене и си излязоха, като хвърляха намръщени погледи към Деймар, който вече изглеждаше искрено учуден.
— Ама вие наистина ли имахте телепортни прегради? Не забелязах.
— Трябваше да се сетя да ги накарам да ги изключат. Все едно. Радвам се, че дойде.
— Няма проблем. Какво ти трябва?
— Още малко помощ, приятелю. Седни, ако обичаш. — Дадох пример, като издърпах стола си и се наместих в него. — Как си с илюзиите?
Той помисли малко.
— С правенето или с развалянето?
— С правенето. Можеш ли да направиш добра, и то бързо?
— Под „бързо“ предполагам имаш предвид толкова бързо, че никой да не види междинните стадии. Прав ли съм?
— Да, и с малко или никакво време за загрявка. Бива ли те за това?
Той сви рамене.
— Кийра бива ли я в кражбите?
— Странно, че повдигаш точно този въпрос. Тя ще дойде тук… скоро, ако имам късмет.
— О, нима? Би ли имал нещо против да ми обясниш какво става?
— Хм. Би ли имал нещо против да изчакаме с обясненията, докато не се съберат всички?
— Защо не? Тъкмо ще си помедитирам малко. — Вдигна си краката от пода, затвори очи и почна да си медитира.
В този момент Лойош почука на прозореца. Отворих го. Той влетя и кацна на дясното ми рамо. Погледна Деймар, изсъска учудено и извърна глава.
Посегнах за контакт с жена ми и я намерих.
„Миличко, би ли прескочила до кантората ми за малко?“
„Разбира се. Предполагам, че нямаш работа за мен, нали?“
„Не точно, но почти“.
„Влаад! Спипал си нещо!“
„Да“.
„Какво е? Не, предполагам, че искаш да изчакаш, докато дойда. Ей сегичка“.
Повторих процеса с Алийра и тя се съгласи да се телепортира. Този път обаче съобразих да изключа защитните магии, преди да е пристигнала.
Тя се огледа.
— Значи това ти е кантората. Изглежда съвсем функционално.
— Благодаря. Малка е, но отива на скромния ми стил.
— Разбирам.
Едва тогава забеляза Деймар, който продължаваше да се носи на три-четири стъпки над пода, и завъртя очи с досада, почти в стила на Коути. Деймар отвори своите и стъпи долу.
— Здрасти, Алийра.
— Здрасти Деймар. Да си бъркал в мозъка на някоя текла напоследък?
— Не — отвърна той невъзмутимо. — Да не би да имаш някоя, в чийто мозък искаш да бръкна?
— В момента не. Попитай ме пак другия Цикъл.
— Непременно.
И сигурно щеше да я попита, помислих, стига и двамата да бяха тук дотогава.
В този момент пристигна Коути, тъкмо навреме, за да предотврати по-нататъшните сблъсъци между ястреб и дракон. Тя много топло поздрави Алийра. Алийра й отвърна с лъчезарна усмивка и двете се отделиха в ъгъла да си побъбрят. През последните няколко месеца бяха станали много близки приятелки, най-вече заради взаимното им приятелство с лейди Ноуратар. Ноуратар беше дракон, минал към джерег, а после минал отново към дракон, и преди време беше партньорка на Коути, ако си спомняте. Алийра бе изиграла съществена роля, за да си върне Ноуратар полагащото й се място като Господарка на дракони. Е, аз също, но все едно. Това е друга история.