Добри Жотев
Джерман
Не знам кога е роден този стародавен езически бог, нито как е съумял да проживее почти две християнски хилядолетия, но някъде преди тридесетте години името му беше все още живо и страшно. Тогава той се надвеси над моето откъснато от света село и изправи срещу себе си баба Ката заедно с всички селяни, премалели от чукания по тави, тенекии, тенджери и прегракнали от сърцераздирателни викове: „Джермане-е-е, пренеси го-о-о!“ Защото, ако могъщият бог пожелаеше, можеше да прехвърли градоносния си облак и да стовари ледените му пестници отвъд нашата мера.
Невръстен съм бил, за да мога истински да проумявам селската неволя. И все пак в здрачините на далечното възпоменание детската ми памет е съхранила като в разпокъсан сън лица, пребелели от ужас, жестове, думи, светкавични и ярки подобно развилнелите мълнии на бог Джерман.
… Обвеяна от нескончаемите викове, баба Ката стои сред хората на мегдана. Под черния литак тялото й се гъне едвам доловимо. Тя умее да бабува, да разваля магии, да предупреждава за появата на навяци — души на умрели некръстени бебета, превърнати в чудати птици, които изпиват кръвта на малки деца. И какво ли още не знае старицата! Но тоя път задачата й е по-трудна отвсякога — трябва да застави самия Джерман да пренесе страшния си облак. Всички се надяват най-много на нея, но заедно с това никой не стои празен.
Ето там, до трънената училищна ограда, подскача Цветко и удря с дрянова тояга по челото на сваления от оградата конски череп. От дългото стоене под слънце и дъжд едната очна кухина на черепа е напукана, другата — пълна с пръст. Цветко така силно реве: „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“, че жилите на якия му врат се броят. Градоносният облак, също наподобил очертанията на конски череп, гъстее над него и разтваря огромни озъбени челюсти. С плъпнали по гърба ми тръпки дърпам Цветко, като се мъча да надвикам човешката гълчава:
— Ако Джерман ни послуша и пренесе градушката, нали нищо нема да остане от нивите на Раковица и Златуша!
Цветко блъска ръката ми и отвръща, без да има време да ме погледне:
— Окай бре! Кога нож лъсне, по-арно е чуждия врат да уцели.
Почти в края на хорската гмеж се е подъбил Стойне, по-големият брат на дядо. Обгърнал с възлестата си ръка объл камък, той нанася удари върху грамадна ламарина. Ламарината бумти, глъхне в бумтежа на гръмотевиците и още малко — ще се издъни. От викане лицето му, винаги червендалесто, е станало мораво.
Орда, тупанджията, е дошъл със своя тъпан. Сближените му, леко кривогледи очи са погълнати повече от ритъма на тъпана, отколкото от общата тревога. За него ритъмът е магия на магиите и той я носи в кръвта си като орис.
Слабоумният Илия барабани с пестници по собствената си глава и така крещи, че гърдите му всеки миг може да експлодират. Нищичко си няма той. Аргатува за хляба. Но пълзящото по небето градоносно валмо и човешкото страдание разтърсват душата му издъно.
Дядо и баба бият връшника за печене на погачи. По тоя начин те напомнят на развихрения бог какво е за сиромаха хлябът. Не току-тъй старецът целува първия залък, преди да започне да се храни, а мене е гълчал за всяка неволно настъпена троха.
Някъде зад Илия се върти в кръг нана Танча. Пред краката му се търкаля ракиджийско буре, което той бъхти с дървен чук. Бурето тътне по-силно от тъпана на Орда. Нана Танча е разговорка на селото — служи си с едно-единствено съществително „таковата“ и един-единствен глагол „онодем“. Сега поглежда от време на време тъмните краища на облака и насилва слабия си гласец: „Джермане-е-е, оноди го-о-о!“
Коста Загарът кляка на коляно, вдига двуцевката срещу смръщените повесма, пълни с лед и огън, и стреля. Той е авджията на селото. Няма си куче, та тръгне ли за дивеч, подтичва край трънаците и сам си лае. Оттук и прякорът му Загарът. По нас на ловно куче викат загар. Веднага след изстрела светкавица протяга начупена ръка към лицето му, като да го зашлеви за смешна дързост.
Към средата на мегдана издига ръст деда Димитрия, облечен в най-новите си дрехи. Дрехите му блестят от белота, кафеникавата капа кръжи над широкото чело, сякаш се е родил с нея. Той единствен нито чука, нито вика, а тържествено държи в десницата си току-що откъсната перуника и леко я помахва под облака. Според него най-силното нещо е „убавинята“. Пред нея и бог Джерман не може да не отстъпи.
Оглушена от виковете, баба Ката вдига ръце и обръща длани към свъсеното чело на градоносния облак, сякаш да възпре приближаването му. Изпръхналите устни шепнат заклинания. Като че никой не й обръща внимание. Но това е привидно. Селяните я улавят с периферното зрение, усещат присъствието й с кожите си. Само че облакът, този път наподобил митически дракон, все пълзи към още недостигналото зенита си слънце, за да го погълне. Гръмотевиците му се застъпват и в техния грохот тънат и чуканията, и призивите: „Джермане-е-е, пренеси го-о-о!“ Понякога гръмотевичният бумтеж така запълня пространството, че до слуха не може да стигне никакъв друг звук. В такива мигновения стоварящите се за удари пиростии, жегли, маши и отворените викащи уста се превръщат в няма картина, осветена от призрачното зарево на мълниите.