П. Г. Удхаус
Джийвс и неканеният гост
Не съм много силен по фактите, но ми се струва, че Шекспир — или друг сходен мозък — е казал, че тъкмо когато на човек му е най-гот, Съдбата се промъква зад гърба му с тежък и тъп предмет в ръка. И аз съм напълно съгласен. Да разгледаме случая с лейди Малвърн и синчето й Уилмот. Това бе една от най-мрачните истории, в които съм се забърквал, а само минутка преди да се появят в живота ми, аз седях и си мислех как чудесно ми се урежда всичко в същия тоз живот.
Намирах се в Ню Йорк, и то в сезон, когато градът е в най-добрата си форма. Утрото беше вълшебно, аз тъкмо бях изпълзял изпод студения душ и се чувствах като хиляда долара на цяло. Всъщност онази заран най-много ме радваше фактът, че предния ден бях успял да си наложа волята на Джийвс — направо си я наложих и туй то! Защото, нали разбирате, нещата се развиваха в такава насока, че постепенно бях взел да се превръщам в негов крепостен роб. Направо казано, той ме мачкаше и потискаше. Не протестирах, когато ме принуди да се откажа от най-хубавия си костюм, защото вкусът на Джийвс по отношение на костюмите е безпогрешен и човек може в общи линии да се осланя на него. Но когато ми забрани да обувам платнените си ботуши, които обичах като родни братя, нервите ми не издържаха и аз за една бройка да се разбунтувам. Ала щом се опита да ме смачка като гъсеница по повод една прекрасна шапка, аз тропнах Устъровия крак и му показах неоспоримо кой е господар в къщата.
Тя е дълга история и сега нямам време да ви я разправям от игла до конец, но, с две думи, той ме навиваше да си купя „Чудото на Белия дом“ — това е модел шапки, носени от президента Кулидж, докато моето сърце принадлежеше на така наречените „Специални Бродуейска“ — твърде на почит сред съвременната младеж. Накрая, след една твърде болезнена сцена, аз си купих „Специална Бродуейска“. Ето как стояха нещата онази сутрин и аз се чувствах крайно мъжествен и независим.
Та, значи, стоя си аз в банята и се питам какво ли има за закуска, масажирам си гърба с груб пешкир, весело си тананикам и изведнъж на вратата се чука. Млъкнах и открехнах.
— Здрасти! — поздравих аз.
— Лейди Малвърн желае да ви види, сър.
— Ъ?
— Лейди Малвърн, сър. Чака ви в салона.
— Я се стегни, Джийвс! — сгълчах го аз, защото никак не обичам шеги на гладно. — Много добре знаеш, че салонът е празен. Как може да ме чака някаква си лейди, когато още няма и десет часа!
— Доколкото разбрах, сър, милейди е пристигнала с доста ранен параход.
Това вдъхна на новината правдоподобност. Спомних си, че когато аз самият пристигнах в Америка преди близо година, събитията се развиха в някакъв нечовешки час от порядъка на шест сутринта и бях изритан на чуждия бряг още преди осем.
— И коя, по дяволите, е тази лейди Малвърн, Джийвс?
— Милейди не ми се довери, сър.
— Сама ли е?
— Милейди е придружена от някой си лорд Пършор, сър. Останах с впечатлението, че милорд е син на милейди.
— Е, няма как. Вади богатите одежди и да почваме да се издокарваме.
— Вашият меланжиран костюм е готов, сър.
— Води ме тогава при него.
Докато се обличах, все си напрягах мисълта да се сетя коя ли ще е тази лейди Малвърн. Сетих се чак когато се бях преборил с ризата и се пресягах за копчетата за ръкави.
— Сетих се, Джийвс! Тя е другарче на леля Агата.
— Нима, сър?
— Да. Запознах се с нея в съботата, преди да потегля от Лондон. Твърде неприятен екземпляр. Пише книги. Написа една за обществените условия в Индия, след като се завърна от Дърбар.
— Нима, сър? Извинете, сър, не тази връзка.
— Ъ?
— Тази връзка не отива на меланжирания ви костюм, сър.
Това бе голям удар за мен. Тъкмо си мислех, че съм го усмирил. Моментът бе рядко тържествен. Искам да кажа, че ако се размекнех, всичките ми усилия от предишния ден отиваха на вятъра. Затова се стегнах.
— Че какво й има на тази връзка? И друг път съм те хващал да я гледаш накриво. Говори прямо като мъж! Какво й има?
— Прекалено е живописна, сър.
— Глупости! Най-обикновен жизнерадостен розов цвят. Нищо повече.
— Неподходяща е, сър.
— Джийвс, днес ще си сложа тази връзка!
— Много добре, сър.
Ама че неприятно! Ясно видях, че се жегна. Но трябваше да бъда непреклонен. Завързах връзката, нахлузих жилетката и сакото и влязох в салона.
— Здравейте! — поздравих бодро. — Как сме?
— О, много ми е приятно, господин Устър. Познавате ли сина ми Уилмот? Моти, миличък, това е господин Устър.
Лейди Малвърн беше яка, здрава, властна дама, не много висока, но пък компенсираше ниския си ръст със забележителната си обиколка. Най-голямото кресло в стаята й стоеше като скроено по мярка от модист, комуто са съобщили, че през този сезон креслата се носят възтесни в бедрата. Имаше ясни изцъклени очи и голямо количество жълта коса, а при усмивка демонстрираше около четирийсет и седем предни зъба. С една дума — представителка на онези жени, които лишават мъжете около себе си от дар-слово и всичко останало. Веднага се почувствах десетгодишен, вкаран в гостната в най-хубавото си костюмче, за да поздравя гостите. С други думи, тя бе последното нещо, което човек би желал да види в салона си преди закуска.