— Хайде, опитай!
— Не!
— На твое място не бих се притеснявал. Никой издател няма отпечата книгата му, щом е толкова скандална.
— Нищо подобно! Чичо ти ме уведоми самодоволно, че преговорите с издателска къща „Ригс и Балинджър“ са се увенчали с успех и утре им изпраща ръкописа, за да почнат да го печатат. Това издателство било специализирано точно по такива книги — то именно публикувало „Мемоарите за осемдесет интересни години“ на лейди Карнаби.
— Чел съм ги.
— Тогава ще ме разбереш, като ти кажа, че мемоарите на лейди Карнаби са напълно невинни в сравнение със спомените на твоя чичо. На всичкото отгоре баща ми фигурира дейно във всяка описана случка. Направо съм потресена от младежките му деяния!
— Какво ще правим тогава?
— Пътят на ръкописа трябва да бъде отрязан, преди да е стигнал „Ригс и Балинджър“.
Аз се оцъклих. Какъв спортен дух в това крехко момиче!
— И как възнамеряваш да го направиш? — наострих възхитени уши.
— Как ще го направя ли? Нали ти казах, че ръкописът ще замине с утрешната поща. А аз съм довечера на бала на Мъргатройдови и няма да се върна до понеделник. Така че ти ще свършиш тази работа. Затова ти бих телеграмата.
— Какво?!
Тя ме изгледа, както много я бива да гледа.
— Бърти, да не би да искаш да кажеш, че отказваш да ми помогнеш?
— Не, ама аз… такова!
— Работата е направо фасулска.
— Ами ако аз… все пак… то се знае, твоята дума за мен… всичко, каквото поискаш… но таквоз… сама знаеш…
— Добре ли те разбрах, че искаш да се ожениш за мен, Бърти?
— Да, разбира се, но все пак…
За миг ми заприлича на стария си баща.
— Никога няма да се омъжа за теб, ако тези „Спомени“ бъдат отпечатани!
— Но, Флорънс, миличка!
— Няма миличка! Можеш да разглеждаш поставената задача като рицарско изпитание. Ако си достатъчно изобретателен и храбър да доведеш делото до успешен завършек, ще го сметна за доказателство, че не си чак такова магаре, за каквото те имат всички. Ако обаче се провалиш, значи, леля ти Агата е имала основания да те нарече „безмозъчен плазмодий“ и настойчиво да ме моли да не си свързвам съдбата с теб. Няма нищо по-просто от това да задигнеш ръкописа. Трябва ти само капка решителност.
— Ами ако чичо ме спипа на местопрестъплението? Ще ми отреже веднага стипендията.
— Щом държиш на парите повече, отколкото на мен…
— Не, не! Как можеш…
— Тогава, значи, се разбрахме. Пакетът с ръкописа ще бъде оставен, както винаги, на масата до входната врата, за да бъде отнесен от Оукшот на пощата заедно с писмата и другите пратки. От теб се иска само да се пресегнеш, да го вземеш оттам и да го унищожиш. Чичо ти ще помисли, че се е изгубил по пощата.
Тутакси прозрях, че планът й е съшит с бели конци.
— Че какво му пречи да изпрати втория екземпляр?
— Втори екземпляр няма. Спомените още не са преписани на машина. Изпраща им ги както са на ръка.
— Нищо не му пречи още веднъж да ги напише.
— Че откъде толкова сили?
— Да, ама…
— Ако смяташ да ми противоречиш с все по-малоумни възражения…
— Аз просто изтъквам логични доводи.
— Тогава престани! За последен път те питам — ще ми направиш ли тази елементарна услуга?
Този начин да се формулира въпросът ми подсказа поредната идея.
— А защо не накараш Едуин? По този начин всичко ще си остане в рамките на вашето семейство, нали ме разбираш? Освен това детето ще е тъй поласкано…
Хрумването ми беше страхотно. Едуин е малкият й брат, който си прекарваше лятната ваканция в Ийзби. В лицето прилича на пор и откак се е родил, изпитвам към него само силна неприязън. Впрочем, като става дума за спомени и мемоари, се сетих, че именно невръстният Едуин собственоръчно доведе баща си преди девет години в конюшнята, където си пушех преспокойно пурата. Сега беше четиринайсетгодишен и тъкмо се бе записал в редиците на младите скаути. Тъй като беше безкрайно добросъвестен, приемаше скаутските си задължения съвсем буквално и несериозно. Поради тази причина пребиваваше в състояние на постоянна възбуда, тъй като не смогваше да навакса с добрите дела, които бе длъжен да върши ежедневно според предписанията скаутските закони. Колкото и да се напъваше, все изоставаше, така че вечно се мотаеше из хорските крака и настървено се опитваше да настигне самия себе си. В резултат на това Ийзби с шеметна скорост се превръщаше в същински ад за хора и животни.