— Сигурно са го дали някъде за хранениче — предположи старата. — Благородниците ги правят тия работи, нали знаете.
— Хмм — повтори Коу. — Къщата изглеждаше, все едно че е в ремонт. Макар че я видях отдалече, от пътя.
Старият изсумтя.
— Лордът сигурно е накарал ония копеле… — хвърли поглед към жена си, — … наемниците де, да се грижат за имението. Никой от нас не е стъпвал там от близо осемнайсет години. И да ви кажа право… — старецът изчука пепелта от лулата в огнището, — пари да ми давате, няма да стъпя там.
„И аз — помисли си Джими. — Но могат да ме принудят с плач, да ме придумат и да се обърнат към по-добрата ми половина“. Зачуди се с горчивина дали винаги е бил толкова податлив на женско коткане. Или просто обичаше да прави щедри жестове от време на време? „Само дето много мразя, когато въпросният щедър жест се окаже адски неуместен и заприлича повече на самоубийство, отколкото на геройство“.
Спасяването на принца и неговата дама можеше да е великолепен щедър жест, а и отгоре на всичко истинската му цел бе да спаси свои приятели. Но да спасява някакъв дребосък, когото дори не познавайте, само защото го искаше Флора, бе все едно насила да те набутат в нещо, което никак не ти харесва.
И все пак, след като се увереше, че домакините му и Коу са заспали, смяташе да отиде до онази къща с ужасите и да види дали ще може да намери момчето и да го измъкне. В края на краищата, щом някаква шайка негодници можеше да го изтърпи, и той щеше да го преживее, в името на Рутия.
Дъждът обаче заваля още по-силно и Джими измърмори:
— Май ще ида утре вечер.
Баронът се мяташе в леглото си, стискаше и мачкаше подгизналите от пот чаршафи, почти както всяка нощ. Сънищата винаги бяха едни и същи: ловът, пропастта, смеещото се лице на младока. Бурята, пристигането на тъмния мъж, всичко идваше и си отиваше всеки път в различен ред. Понякога всичко пробягваше бързо, друг път той наблюдаваше самия себе си, все едно че е застанал леко встрани, а понякога преживяваше миналото изцяло. Понякога знаеше, че е само сън, друг път беше, все едно че отново е млад и се опитва да се пребори отново с любовта и омразата, стиснали душата му.
Дни наред Бернар беше търсил възможност да се разправи насаме с младия. Вечно смеещият се натрапник ангажираше твърде много от времето на Илейн. Тя като че ли на драго сърце търпеше вниманието на този глупак — и не само бягаше от задълженията си към другите гости, а буквално беше пренебрегнала Бернар след пристигането на Закри.
Възможността най-сетне се появи по неочакван начин. Беше организирал лов, за да позабавлява гостите си, и освен Илейн всички се включиха с удоволствие. Тя отново се беше разболяла. Този път той повика лекаря и му нареди да я прегледа на всяка цена, без да приема никакви възражения.
Всички бързо бяха обзети от възбудата на гонитбата, радваха се на хладния есенен въздух и на дрезгавия зов на ловните рогове. Гоначите и кучетата подплашиха огромен елен. Кучешки лай, гоначите надуваха овнешките рогове, наперените ездачи, облечени във всички цветове на дъгата и блеснали от злато и скъпоценности, по-ярки от пъстроцветния покров на листата, препускаха през гората. Великолепна гледка.
Докато препускаха, Бернар зърна нещо тъмно да търчи през храстите.
„Глиган!“, помисли си, щом видя стегнатото издължено тяло и дългите извити бивни. И хитър при това — да удари под прав ъгъл, вместо да привлече вниманието на кучетата, като побегне.
Те не го бяха надушили — вятърът духаше към него. Бернар знаеше, че на дивата свиня не й трябва много да се ядоса и да нападне и че само присъствието на толкова много кучета и ездачи я е накарало да побегне.
„А не би било зле тази вечер да ги нагостя с глиганско“. Щеше да е величествено: главата, поднесена на тепсия, с варакосани бивни, а Илейн щеше да засияе от възторг заради трофея на съпруга си.
Метна лъка на гърба си и измъкна от стегата копието за глигани с широкото острие. Конят му запрескача камънаците. Бернар не изпускаше плячката от поглед. Ако се съдеше по големината и дългите остри бивни, животното беше в разцвета на силите си, но още младо и безразсъдно, тъй че според барона щеше да е лесна плячка. Някой по-стар и агресивен мъжкар вече щеше да се е обърнал за бой.
Глиганът изведнъж се озова пред дървета, израсли толкова нагъсто, че не можеше да си пробие път през тях. Обърна се първо наляво, после надясно, а накрая срещу препускащия към него сред вихър от окапали листа Бернар и запъна задните си крака в земята, готов за нападение — да разпори корема на коня или краката на ездача.
Баронът леко забави, за да забие копието отгоре и да пробие сърцето или да прекърши гръбнака на звяра. Нямаше да остави време на неопитния глиган да нападне.